Капанът

Събличам мърлявата си риза. Използвам не така изпоцапаната вътрешна страна и почиствам лепкавата каша от устните й, скулите, носа. Попивам сълзите й, нежно докосвам миглите й, за да отстраня лигавите капки, преди да са засъхнали и да слепят клепачите й. В небето избледняват и последните гаснещи лъчи. По улиците под нас се излива черно море, изпълзяло навън от околните сгради.

Редно е да действаме, да мислим за начин да се измъкнем. Но засега единственото, което успявам да сторя, е да вадя стъкълца от косата й, едно по едно.

— Проявихме се като пълни идиоти — заговаря тя, а гласът й е притихнал до шепот. — Да се напъхаме право в капана. — Поглежда ме. — Одраскан ли си някъде. Срязан? Ухапан?

Не отговарям, а само гледам навън.

— Не ли? — пита.

— Вече има ли някакво значение?

— За какво говориш? — вперила е въпросителен поглед в мен.

— За нищо — шепна. Бърша лепкавата гадост от ръцете й и избутвам нещо, пъхнато в джоба й. Тупва на пода.

— Намерих ги на петдесет и деветия етаж — обяснява, когато ги вдигам. Чифт тъмни очила.

В този момент от всички ъгли на сградата се разнасят крясъци и вопли. Дори подът започва да вибрира. Ашли Джун беше права. Само в тази сграда трябва да са хиляди. И още милиони, пробуждащи се в сградите в непосредствена близост.

— Да се размърдаме — казва Сиси. Плъзва длан в моята, пръстите ни се преплитат и поемаме към другия край на етажа.

Сиси води към конферентната зала, най-отдалечената точка от асансьора. Сега тъмната паник стая е празна. Ашли Джун я няма в нея. Подът й е отстъпил място на тъмен тунел, водещ към по-долен етаж.

— Джийн — казва Сиси. — Ако счупим стъклото и се спуснем надолу по шахтата, може би ще си спечелим малко време.

Но аз клатя глава.

— И после ще имаме още петдесет етажа, докато стигнем до фоайето. И всеки от тях ще е препълнен с кой знае колко здрачници. Превъзхождани сме числено. Нямаме оръжия. Няма да успеем да минем през един етаж, а какво остава за петдесет.

На небостъргача от отсрещната страна на улицата се чупи прозорец. Здрачник започва да се прехвърля от перваз на перваз надолу по фасадата. Към него се присъединяват още много други, изсипват се от същия строшен прозорец, трима, четирима, десет. Чули са стоновете и воя от тази сграда, разпознали са в писъците вълнението, предизвикано от присъствието на хепъри. Знаят, че сме тук. Всички до един знаят. Друго стъкло, няколко прозореца встрани, също се чупи отвътре. И после още едно, и още едно, докато отломките не заваляват като дъжд от няколко различни участъка от тази страна на сградата. Ето че и в друг близък небостъргач се разтрошава стъкло. Излива се водопад от здрачници.

— Трябва да има някакъв изход — продумва Сиси. — Някакъв начин да се доберем до партера.

— И после какво? — Полагам длан върху лицето й. — Разполагаме с няколко минути. Може би пет най-много. Нека просто… Да спрем да бягаме. Да сложим край според нашите условия. Да се престорим, че сме само двамата и тях ги няма. Само за тези последни мигове. Можем ли да го направим, Сиси?

— Ще се преборим, Джийн. Ще продължим напред.

— Сиси…

— Не, винаги има изход. Начин да спечелим още някоя секунда, още някоя минута…

— Сиси…

— Ще намерим кон някъде на улицата. Може поне да пробваме.

— Сиси…

— Така сме правили винаги, Джийн! Оцелявали сме. После ще се върнем в двореца и ще приберем Дейвид.

— Сиси. — Тонът ми е мек и нежен. И за един последен път си позволявам да прошепна името й. — Сиси.

Няма нужда да казвам повече. Усещам как нещо у нея се огъва и после се пречупва. За пръв и единствен път в живота си познава какво е да се предадеш. Ахва и разтваря широко очи. Изпитваното е ново и нежелано. За нейното пламенно сърце това е леден порив.

Отвън здрачниците вече изпълзяват от всички небостъргачи и тичат по улицата по посока на сградата „Домейн“. Стартът е обявен, Ловът е започнал. Плячката ще отиде при малцина, при бързите, при поемащите риск, при онези, склонни да понесат изгарящия ефект на последните лъчи от залязващото слънце, фактът, че толкова много от тях са излезли преди сирената, убеждава дори по-предпазливите да ги последват. Сложено е началото на ефекта на доминото. Всеки здрачник в радиус от десет пресечки се бори с всички сили да се измъкне от небостъргачите. Избликват като пот от порите, като гной от пъпки.

— Джийн — шепне тя. Едва успява да произнесе следващите думи. — Наистина ли това е краят?

Не мога да отговоря нищо. Не мога дори да кимна. Успявам единствено да се вгледам дълбоко в очите й.

Хвърляме се един към друг и се прегръщаме със смазваща сила. Стискаме се здраво един друг, като че да оформим щит срещу жестокия и ужасяващ край, които ще настъпи скоро и неизбежно.

Отдръпвам се, за да я погледна в очите. Желая да виждам само нея, а не ужаса навън.

Сиси се взира несигурно в мен, а после се усмихва леко с треперещи устни.

Отвръщам на усмивката й.

— Ще ми се всичко това да беше само ужасен кошмар. А после да се събудим и всичко да изчезне, сградите, здрачниците и да сме само двамата.