Капанът

Хвърлям се върху нея с внезапно рязко движение, чиято бързина изненадва дори мен.

Миризмата. О, тези опияняващи аромати, излъчвани от кожата й, са като балсам за сетивата ми. Тя се бори под мен, гърчещото се тяло ме зове. Чувствам неустоима потребност, желание, наложителност да се гмурна в него, да разкъсвам със зъби и да пия.

— Джийн! — крещи тя.

Спирам се. Поклащам глава.

Това е Сиси.

Отдръпвам се от нея, уплашен какво бих сторил по-нататък. С шок осъзнавам, че съм се метнал към тавана, вися надолу с главата. Дърпам се още по-далече от нея, мъча се да поставя дистанция между себе си и примамливите аромати, струящи от меката й кожа.

Размахва ръце, но не в опит да се защити. Започва да трепери, изпада в спазми.

Повече не мога да се въздържам. Предавам се, падам на пода, като извъртам тяло във въздуха. От върховете на пръстите ми щръкват остри нокти, от устата ми се подават уголемените кучешки зъби.

Втурвам се към нея на четири крака.

Тя ме удря странично по главата и аз политам назад. Блъскам се в масата. Когато се обръщам, готов за нова атака, тя се взира в мен, залегнала като котка, и се кани да ми скочи.

Изръмжава. Зъбите й проблесват.

Цялата миризма на хепър изчезва, все едно отрязана с нож. Тя вече не е хепър. Преобразила се е. Има единствено остатъчна пот от хепър и мазни секреции, задържали се по кожата й. И по моята собствена кожа, както успявам да подуша сега. Облизвам ръката си, лоча всяка капка пот от хепър. Чувствам върху езика си истинска експлозия от вкусове. Отново облизвам, дължината на езика ми и силата на тласъка му ме изненадват.

Хората около нас крещят. Гласовете им са силни и ентусиазирани, но вече не представляват онова тънко пищене, което някога почти пробиваше тъпанчетата на ушите ми. Или може би ушите ми са тези, които сега са различни и аз просто долавям същите звуци по друг начин.

Сиси ближе цялото си тяло, месестият й червен език се плъзва по ръцете и пръстите й. Доближавам до нея, ароматът от девствена жена хепър, разстилащ се по кожата й, е още по-изкусителен и опияняващ от този на мъж хепър, излъчващ се от моята кожа.

Облизвам откритото й рамо. Тя тръсва глава пренебрежително, твърде ангажирана с облизване самата тя. Плъзвам език по шията й, зад ухото, ближа места, които тя не може да достигне.

Тя ме перва по тила. Просъсквам й, а очите ми пламтят от гняв. После подушвам под мишниците й, от тези две хлътнатинки струят остатъчни мастни секреции от хепър, които карат през всеки мой нерв да протече електричество. Трябва да ги имам.

Изведнъж стъкленият покрив се пропуква с ужасяващ трясък. Стотиците изкатерили се по стените хора сега са се струпали над нас и общото им тегло е твърде много за стъклото.

При вида на гигантските пукнатини, които бързо се разпростират в мрежа от по-малки, у мен се пробужда първичен страх и кара главата ми да се прочисти за кратко. Ще пропаднат долу всеки миг. И макар двамата със Сиси да сме като тях, те няма да направят особена разлика. Ще подушат остатъчната миризма от хепъри върху нас. Ще ни разкъсат на миниатюрни късчета.

Сграбчвам Сиси и я тегля надалече от конферентната зала. Схваща за какво става дума. Хукваме по коридора, докато покривът безжалостно поддава. Хора падат навсякъде около нас, изправят се и ни подгонват, подушили миризмата на хепъри все още върху кожата ни.

— Сиси, насам! — виквам, а усещането за името й върху езика ми е тромаво и малко нелепо. Вече ми се струва странно такова определяне на околните с лични имена.

Влетяваме в преддверието на етажа на четири крака. Дори насред този хаос чувствам нетипично чувство за бодрост. Скоростта и пъргавостта на тялото ми, всичко е свързано и действа с плавна животинска координация. Свършено е с нескопосаните и чудати жестове, от отмерените ми движения се излъчват грациозност и мощ.

— Джийн! — крещи Сиси и хвърля поглед назад.

Към нас приижда огромна тълпа, движат се по тавана, по стените, по пода. Пробиват стъклените стени, трошат мебелите по пътя си.

Но сега вече и ние можем да се похвалим със скорост. Подвижни, ловки и бързи сме. Вземаме завоя твърде бързо, но ръцете и краката ни се плъзгат под нас с инстинктивно заложена координираност, а ноктите ни дращят по мраморния под. Извъртаме се на деветдесет градуса с отмерено въртеливо движение и се хвърляме към вратите на асансьора. Уцелваме съвсем точно и политаме право в зейналата паст на атриума. Точно както очаквахме, стените на тази дълбока вертикална шахта са покрити с катерещи се хора, оплескани с разтопена плът, като че някой е размазал отгоре им фъстъчено масло. Регистрираме всичко това в процеса на летене, благодарение на острите си погледи. Няма страх, а само вибрираща оживеност.

Падаме под ъгъл, стената е на една ръка разстояние.

Не сме единствените скочили. Преследващата ни орда се хвърля след нас като водопад от тела.

Движейки се успоредно до мен, Сиси стиска ръката ми.

— Сега — промълвява.