Капанът

— И да си лежим на някоя зелена поляна — добавя Сиси, а очите й са влажни и блестят. — Над нас да се извива дъга, слънцето да грее върху ясното синьо небе. Къщичката ни е съвсем близо, точно до един ромолящ поток.

— Също и дървета. Овощни дървета.

— И мляко, и мед, и…

— Слънчева светлина. — Навеждам се към нея и устните ни се докосват нежно като антидот на предстоящата жестокост. У мен се надигат съжаление и тъга, и после се целуваме страстно, устните ни са отчаяно притиснати едни към други, като че да наваксаме за целувките, които вече е трябвало да поделим, като че да компенсираме хилядите неосъществени целувки от бъдещите години, които така и няма да настъпят.

Слънцето се скрива, хилавите му лъчи изведнъж изчезват напълно. Светът е погълнат от тъмнина.

И сега стените и подът започват да вибрират с по-голяма сила. Със Сиси се откъсваме един от друг. Здрачниците — хиляди на брой — са достигнали сградата „Домейн“ и сега се плъзгат нагоре по стъклените й стени. Влачат се по тях като пиявици, следите от разтопената плът на едни дава тяга на следващите. Докато се изкатерват все по-високо, лигавите им бледожълти тела затъмняват още повече вътрешността на сградата.

Достигат последния етаж за по-малко от една минута. Задъхани са от усилието, гръдните им кошове се издуват под ципестата кожа. Сплескани към стъклото, те втренчват трескави погледи в нас, а звукът от скърцането на кожата им по стъклото е оглушаващ. Мнозина блъскат с юмруци по стъклото в опит да го счупят, някои дори удрят с чела. Но на хлъзгавата стена им липсва сцеплението, нужно да нанесат достатъчно силен удар.

От вътрешността на паник стаята изведнъж прозвучава силен грохот. Здрачници са се промъкнали през шахтата от по-долните етажи и сега се намират в очертанията на паник стаята. Няма време или място да се завъртят; бързо приижда нова порция тела и в това тясно пространство вече има натъпкани близо петнайсет. Отдолу продължават да напират още. Нищо чудно, че Ашли Джун се измъкна навреме от там. Дочувам размазването на плът и трошенето на кости. Ръце, длани, лица, крака са притиснати към стъклото, твърде тясно е да помръднат дори пръст. Вътре не се долавя никакво движение, освен мигането на очи.

Обгръща ни студ. От всички посоки ни засипват животински стонове.

— Погледни ме, Джийн — очите на Сиси излъчват топлота и сериозност. Пръстите й се преплитат с моите с рязка сила. — Не гледай никъде другаде. Само към мен.

Влажни мляскащи звуци. През стъкления под успявам да зърна морето от бледи тела под нас. Също като пакетирано в прозрачни торбички сурово тлъсто месо, сплесканите им лица са насочени към нас, устните им са изкривени и побелели. В малките пролуки между телата лъщи обилно количество слюнка.

Металните греди проскърцват, разтрошаването на стъклото ще настъпи всеки миг.

— Това беше, Сиси. — Ще ми се да не се налагаше да крещя. Не и сега. Не и на Сиси. И единственото, което желая да й кажа е: Прости ми, додето не оправдах доверието ти, прости ми, прости ми.

Кимва, преди да успея да произнеса нещо повече, сякаш успява да чуе мислите в главата ми, сякаш разбира. И изведнъж очите й са по-живи отвсякога, преливат от предизвикателство. Казва нещо, което не успявам да чуя.

— Какво? — виквам.

Устните й са докоснати от лека усмивка, изпълнена е с тъга, с пълно освобождаване. Навежда се към мен и крещи в ухото ми думи, които никой не е изричал за мен.

— Обичам те.

49

Не искам да умра. Не искам тя да умре.

Не искам ние да умрем.

И изведнъж ми хрумва как ще оживеем.

50

Затичвам към масата, като дърпам Сиси след себе си.

— Джийн?

Няма бреме да обяснявам какво правя. Отнема ми около секунда да я напипам в тъмното върху масата. Ето я. Сграбчвам я — спринцовката, оставена ми от Ашли Джун. Забивам иглата в свивката на ръката си и натискам буталото до половината.

— Доверяваш ли ми се, Сиси? — питам.

— Какво…

Вдигам ръкава на ризата й и я инжектирам. Не се дърпа и не потръпва, а само се взира в мен. Вкарвам остатъка от течността във вената й.

И в този миг се започва. Разтърсва ме студен влажен спазъм, през мен преминава леден вихър, който в един миг става кипящо горещ. Костите ми, клетките ми, електроните в тези клетки — всичките се подпалват. Краката ми стават на пепел и рухвам върху масата. Тялото ми се свлича на земята.

Сиси коленичи до мен.

— Джийн? Какво се случва с теб?

Докато лежа на пода, чувствам как сградата „Домейн“ се олюлява, като амплитудата става все по-широка и по-широка. Чувам как воят им се усилва, толкова много хиляди са, писъците им отразяват безумието в собствената ми глава.

— Джийн?

Трудно ми е да говоря. Но болката стихва за малко.

— Инжектирах ни с концентриран серум от здрачници. Ще се преобразим наистина бързо, след по-малко от минута.

— Какво? Повтори.

— Ще се преобразим. От хора в здрачници.

Очите й се разширяват ужасено.

— Какво си направил, по дяволите?

— Не, Сиси, чуй ме. Само така ще оцелеем.