Капанът

Тя също бягаше, стъпалата й пулсираха, а дробовете й горяха от изтощение. И макар с всяка стъпка да увеличаваше разстоянието между себе си и Джийн, вярваше, че това по някакъв начин ще ги събере заедно в някакъв далечен момент в бъдещето, че бяга успоредно с кръговрата на времето. Щяха да се срещнат отново. Това беше само началото на тяхната история.

Плъзна се напред и пропадна в килията, като успоредно с това дръпна пръта, който държеше капака отворен. Блъсна се силно в земята и ударът в твърдия под разтресе тялото й. Над главата и капакът се хлопна и направи мрака непрогледен. Дращещи звуци от нокти върху метал. И после тънък сноп светлина, проникващ по периферията на отвора. Тримата Здрачници бяха вмъкнали ноктите и пръстите си в опит да вдигнат капака. Ашли Джун скочи на крака и завъртя диска за заключване, докато не се чу прещракване и не се увери, че входът е здраво залостен.

Откри свещи и кибрит. Вътре беше по-широко, отколкото очакваше, имаше размерите на малка спалня. На рафтове покрай отсрещната стена бяха подредени разнообразни контейнери и съдове, консерви с храна и различно пълни бутилки с вода. До най-близката стена имаше проста постеля, на земята бяха струпани спретнато сгънати одеяла, а възглавницата още беше хлътнала в центъра си. Върху малки издатини по варовиковите стени имаше остатъци от отдавна изгорели свещи. Стопен восък бе оформил втвърдени локвички, а част от него се бе стекъл по стените и създаваше призрачен ефект, че те пулсират и са живи.

Едва тогава почувства кръвта. Беше напоила гърба на блузата й. Ръката потрепери, когато бръкна под плата. Напипа три дълги драскотини. Бяха дълбоки и мокри, нанесени успоредно една до друга напряко през гръбнака.

Един от здрачниците я беше закачил.

Раните не значеха нищо, каза си. Не беше инфектирана, ноктите им са били чисти от слюнка. Беше добре, беше добре, беше добре. Именно това си повтаряше в продължение на часове, дори след като адреналинът отстъпи място на нетърпимата болка, дори след като треската изригна от мозъка на костите й. Едва когато се строполи на пода с тяло, лепнещо от ледено гореща пот, и прегърна здраво краката си, най-накрая прие безспорното.

Преобразяваше се.