Капанът

Изскърца със зъби и си наложи да се изправи на колене. Нямаше да се поддаде. Щеше да се съпротивлява на преобразяването. В килията трябваше да има нещо, което би й помогнало. Започна да търси. Нещо, каквото и да е. Килията представляваше малко и ограничено пространство, така че скоро откри нещото. Но то не беше онова, което очакваше.

Извади изпод възглавницата десетина или петнайсет листа хартия, сгънати многократно на стегнати правоъгълничета. По тях имаше изписани думи. Почеркът не беше на баща й, принадлежеше на друг. Намръщи се, неспособна да го разпознае.

Който и да ги беше писал, трябва да ги беше предал на баща й отвън. Но как? Капакът на килията се затваряше твърде плътно, та да може да бъде пъхнат дори лист хартия. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че бележките са му били предадени тайно по време на Въведението, когато баща й е бил примамван навън от килията, като са му предлагали храна, вода и други вещи от първа необходимост. Който и да бе писал тези бележки, явно ги бе натъпкал в бутилките и консервите.

Прочете ги. Повечето представляваха кратки съобщения с неясно значение.

Тобайъс, аз съм, Джоузеф. Тук съм.

Не мога да повярвам, че си оцелял.

Съжалявам за случилото се със семейството ти. Но знай, че дъщеря ти е жива.

Ориджин е добре.

Организирането на Лова тече по план.

Дръж се там вътре, ще те измъкнем, когато това свърши. Сега е прекалено опасно.

Но последният лист привлече най-силно вниманието й. Тази бележка беше най-дълга, почти писмо.