Капанът на свободата

Напълних ваната с топла вода, потопих се и се отдадох на размисъл. Момчетата наистина си разбираха от работата — нямаше никакво съмнение. Ако им дадях парите, несъмнено щяха да ме пуснат и да ме изпратят в някоя държава с паспорта, макар и фалшив, и достатъчно пари, за да се оправя. Разбира се, обратният вариант съвсем не беше привлекателен — ако не намерех парите, които искаха, то тогава сигурно щях да се озова в някоя студена дупка в ненаселено място и в далечното бъдеще костите ми щяха да озадачат някой местен полицай.

Тръснах глава. Не — те са твърде точни, за да допуснат такава грешка. Нямаше да позволят костите ми да бъдат открити. Сигурно щяха да ме зазидат в някой бетонен блок и да ме хвърлят в най-дълбоката част на морето. Щеше да бъде много милостиво от тяхна страна, ако ме убиеха, преди да налеят бетона.

Потреперих въпреки горещата вода. Помислих си за „Цюрихер аусфюбрен ханделсбанк“ и за онова безчувствено копеле Макинтош. По-добре щеше да бъде, ако започнех да мисля как да се измъкна от този луксозен затвор.

Тази мисъл ми подсказва друг въпрос — къде, по дяволите, бях. Дебелото лице беше мълчал като риба, когато го попитах за това, но въпреки всичко може и да се е изпуснал. Помислих си за Таафе. Това въобще не беше английско име — не можех ли вече да съм извън Англия? Не беше много умно от страна на Дебелото лице да се изпуска така.

Като се чудех, в главата ми се появи една песничка:

Тафи беше от Уелс,
Тафи беше крадец,
Тафи влезе в къщата ми
и открадна пържолата ми.

Бях я научил от майка си, когато бях малък. Освен че не беше твърде ласкава за уелсците, не означаваше ли и нещо друго? Че все още съм в Обединеното кралство? Въздъхнах и разплисках водата. Времето щеше да покаже. Но време нямах достатъчно.

5.

I

Грижеха се за нас, както международен хотел обслужва двойка гръцки корабни магнати. Нищо не беше твърде добро за мистър Слейд и мистър Риардън — нищо освен свободата. Искахме вестници и незабавно ги получавахме. Аз си поръчах едно южноафриканско бренди — „Ууд Мийстър“ — и те го доставиха, а то беше нещо, което не можах да намеря по време на краткия си престой в Лондон. Слейд, като чу за моето южноафриканско бренди, ме погледна подозрително, но и неговото питие, което беше петнадесетгодишно уиски „Гленливет“, също беше любезно доставено.

Но когато ги помолихме за телевизор или радио, ударихме на камък. Попитах Слейд:

— Това пък сега защо е?

Той обърна грубото си лице към мен. Устните му бяха извити презрително заради моята недостатъчна интелигентност.

— Защото програмите по телевизията ще издадат къде сме — отвърна той спокойно.

Зяпнах от учудване.

— Но нали получаваме редовно вестници?

— О, господи! — промълви той и стана да вземе един „Таймс“. — Този е от пети. Вчера получихме изданието от четвърти, а утре ще ни донесат този от шести. Но това не означава, че днес е пети. Бихме могли също така да бъдем във Франция и да ни доставят вестниците по пощата.

— Мислиш ли, че сме във Франция?

Той погледна през прозореца.

— Не ми прилича на Франция, а и… — той сбърчи нос, — не ми мирише на Франция. — Вдигна рамене и каза:

— Не знам къде сме.

— Аз и не мисля, че те интересува.

Той се усмихна.

— Прав си наистина. Всичко, което знам и което има значение, е, че си отивам вкъщи.

— Твоите хора май те смятат за много важна клечка.

— До известна степен — отвърна той скромно. — Ще се радвам да се върна. Не съм виждал Русия от двадесет и осем години.

— Трябва да си дяволски важен, щом моята помощ да те измъкна от затвора струва десет хиляди лири. — Обърнах се към него: — Като професионалист какво ще кажеш за организацията?

Слейд изглеждаше обиден.

— Професионалист ли? Просто разбирам от работата, която върша.

— Да, но те хванаха — казах студено.

— След двадесет и осем години. И то по чиста случайност. Съмнявам се, че някой можеше да го направи по-добре.

— Добре де, бива те. Но отговори на въпроса ми. Какво мислиш за групичката?

— Добри са — отсъди той, — даже много добри. Сигурността им е първа класа, а организацията — безукорна. — Той се намръщи: — Не мисля, че обикновени престъпници могат да постигнат това единство и съгласуваност на действията.

Тази мисъл ми беше минавала през ума и никак не ми харесваше.

— Мислиш, че са от твоята област?

— Не е много вероятно, но е възможно. За да поддържаш такава мрежа, са нужни пари. Западна Германия разполагаше със службата на Гелен5 веднага след войната, това беше малко или много частно начинание, но беше поддържано с американски пари.

— Кой би поддържал подобен вид организация?

Той се усмихна.

— Моите хора например.

Вярно, наистина. Слейд се чувстваше у дома си — на сигурно място. Не след дълго, вместо да кисне в затвора, щеше да сръбва водка в Кремъл с шефа на КГБ и да диктува мемоарите си като високопоставен член на британското разузнаване. Това бе станало ясно на процеса. Беше проникнал в британската разузнавателна служба и си беше извоювал добро положение.

Попита ме:

— Какво мислиш за мен?

— Какво трябва да мисля?