Капанът на свободата

— Виж какво, Фетфейс, ако се опиташ да си играеш с тази сметка, ще съжалиш, че изобщо си се родил. Теглите от сметката само сумата, написана на чека — двеста хиляди швейцарски франка и нито сантим повече. Ако злоупотребите, ще те намеря и ще те пречукам.

— Може да се окаже невъзможно да ме намериш — отвърна той любезно.

— Не бъди толкова сигурен — втренчих се в него. — Проверили сте всичко за мен и знаете досието ми. Известно ти е, че много хора са се опитвали да ме изпързалят. Репутацията ми е на човек, с когото не е разумно да си играеш. — Опитвах се гласът ми да звучи твърдо. — Ще те намеря.

Дори и да беше нервен, той не го показа. Само си пое дълбоко въздух, преди да изрече:

— Ние също се славим с това, че държим на думата си. Никой няма да си позволи да пипне сметката ти.

— Добре — казах грубо, — значи се разбрахме. — Внимателно написах номера — онази дълга поредица от цифри и букви, които бях запомнил по настояване на мисис Смит — и сложих чертички на седмиците, както правят на континента. — Колко време ще отнеме?

Той взе чека и го погледна, след което започна да го размахва във въздуха, за да изсъхне мастилото.

— Една седмица.

Гледах как чекът се вее в ръката му и внезапно изтръпнах. И последната надежда, която имах, си беше отишла.

II

Три дни по-късно отведоха Слейд и той повече не се върна. Липсваше ми. Беше започнал да става досаден, но сега, когато го нямаше, се почувствах самотен и много неспокоен. Въобще не бях очарован от идеята да ни разделят. Бях решил да избягаме заедно.

Дебелото лице не можеше да ме понася и престана да ме посещава. Така прекарвах дългите часове до прозореца; притиснал лице до стъклото между саксиите, гледах двора, обливан в дъжд, а понякога и в слънце. Нямаше какво толкова да се види. Само чакълената алея, която водеше до къщата, и спретнатата морава с косовете.

Но всяка сутрин по едно и също време се случваше нещо странно. Чувах тракането на копита, но не като на кон, а по-леки — като пони. И това бе съпроводено от звучно дрънчене. Понякога шумът спираше за момент и след малко отново продължаваше, придружен от веселото подсвиркване на човек, който е доволен от себе си. След това тракането продължаваше и постепенно заглъхваше.

Само веднъж успях да видя една сянка да пада до входа, въпреки че човекът не се показа.

Един от редките случаи, в които Дебелото лице дойде да ме посети, се опитах да го накарам да ме пусне навън.

— Господи, как бих искал да поспортувам малко. Какво ще кажеш да се поразтъпча в двора?

Той поклати глава.

— Може да пуснеш няколко от вашите горили да ме наблюдават — казах аз, но спрях, защото явно моите предложения не му правеха никакво впечатление. — По-добре да си бях останал в затвора — измърморих, — там поне имаше място за упражнения.

Дебелото лице се засмя.

— И видя какво се случи, докато използваше двора на затвора — избяга! Не, Риардън, ако искаш да се движиш, можеш да правиш упражнения и в стаята.

Аз само вдигнах рамене и си налях още едно питие. Фетфейс ме изгледа презрително.

— Ще съсипеш черния си дроб, Риардън. Трябва да правиш упражнения дори само за да компенсираш пиянството си.

— К’во друго да правя, ако не пия — отвърнах намусено и гаврътнах чашата.

Бях доволен, че се е хванал на въдицата, въпреки че ми струваше много усилия да продължавам да пия. Ако съдеше по празните бутилки, Фетфейс би стигнал до извода, че на ден изпивам по бутилка и половина. А когато той беше в стаята, трябваше да се наливам яко, за да поддържам илюзията. Тогава, когато говорехме за това, бях изпил четвърт бутилка в негово присъствие за по-малко от час. Наистина много мога да нося, но главата ми започна да се върти.

— Какво има? Започваш да ставаш раздразнителен ли? — попита той тъжно. — Може би в тази банкова сметка няма нищо, а? — Той опъна краката си и ме погледна замислено. — Знаем, че са те предали, Риардън. А и се говори, че твоят партньор те е изпортил. Ти отричаш, но никак няма да ти е весело, ако се окаже, че твоят приятел е гушнал всичките пари и те е пратил за зелен хайвер. Доста се усъмних в теб, докато слушах доклада на Косгроув.

— Ще си получите парите. С моя човек всичко е наред.

— Искрено се надявам да е така. Заради теб самия.

Но Фетфейс беше прав — започвах да се изнервям. Крещях на Таафе, когато носеше храната. Но той въобще не реагираше. Просто стоеше и ме гледаше с бебешко сините си очи, съвсем не на място на това грубо лице, и не казваше нищо, само продължаваше да изпълнява задълженията си, докато аз нервно крачех из стаята и не поглеждах храната.

Така се изнизваха дните. Всяка сутрин чувах тракането на копитата и свиренето и с всеки изминал ден шансовете ми намаляваха.

Най-накрая се случи, каквото трябваше да стане.

Дебелото лице влезе в стаята и каза:

— Е, Риардън, успя да ме изненадаш.

— Така ли?

— Да. Мисля, че се опитваше да ме заблудиш. Осребрихме чека.

— Радвам се да го чуя. Надявам се, в сметката да е имало достатъчно пари.

— Напълно достатъчно. А ти се опитваше да ни баламосаш, нали?