Капанът на свободата

— Все пак шпионирах страната ти…

— Не моята страна. Аз съм от Южна Африка, а потеклото ми е ирландско.

— А, бях забравил.

Таафе се грижеше за нас, както Бантър за лорд Питър Уимзи6. Ястията бяха фантастични и сервирани точно навреме. Стаята се поддържаше в безупречен ред и чистота, но Таафе не обелваше нито дума, независимо какви усилия полагах. Изпълняваше заповедите ни, но когато се опитвах да го заговоря, той ме поглеждаше с големите си сини очи и не продумваше. Не съм го чул да пророни дума през цялото време, което прекарах в тази стая, и стигнах до извода, че е ням.

Пред вратата на стаята винаги стоеше пазач. Понякога го мярвах, докато Таафе влизаше в стаята — просто зървах някакъв силует в коридора, но никога не видях лицето му. Доста мислех за него и стигнах до извода, че е невъзможно само един човек да стои на пост по двадесет и четири часа, така че трябваше да са поне трима. Следователно в къщата бяха общо петима, а може и повече.

Не видях никакви жени — намирах се в едно абсолютно мъжко царство.

Проверих здравината на решетките в банята и спалнята, а Слейд ме наблюдаваше със саркастична усмивка.

Направих се, че не забелязвам. Изглеждаше невъзможно да се излезе през прозорците — проблемът се състоеше в двойните решетки отвън и отвътре. Между другото Таафе също ги прегледа. Веднъж, като излизах от банята, го видях старателно да оглежда дали не са пипани.

Господин Дебело лице идваше да ни вижда от време на време. Той беше самата вежливост и прекарваше времето си, като обсъждаше световните новини, положението в червения Китай и шансовете на Южна Африка в шампионата по крикет. Понякога пийваше с нас по едно питие, но винаги внимаваше да не прекалява.

Това ми даде една идея. Започнах да се преструвам, че пия много както в негово присъствие, така и когато бяхме сами. Той ме гледаше как се наливам и не казваше нищо, когато се натрясквах. За щастие, можех да нося много, въпреки че не личеше, затова се опитвах да не пия в отсъствието на Дебелото лице, и въпреки това съумявах да заблудя и Слейд. Не знаех доколко можех да му вярвам, когато ножът опре до кокала. Все пак съжалявах за бутилките качествен алкохол, които изсипвах в тоалетната преди лягане.

Винаги съм смятал, че е добра тактика да се преструваш на това, което не си. И ако Дебелото лице и хората му започнеха да мислят, че съм пияница, в един момент това щеше да се окаже в моя полза. Естествено, никой не се опита да ми попречи да пия. Всяка сутрин Таафе отнасяше празните бутилки и ги заменяше за нови, а безизразното му лице си оставаше все така каменно. Слейд се отнасяше към моя навик с нескрито презрение.

Той не играеше шах, затова попитах Дебелото лице дали има нещо против да играе от време на време с мен.

— Значи играеш шах, така ли? — запита ме той с интерес. — Ще направим една партия. Не съм лош играч.

Той наистина не беше слаб, макар и не толкова добър, колкото Кози, но пък онзи беше играл повече. Дебелото лице със сигурност беше по-силен от мен. След първите няколко игри се видях напълно разгромен и трябваше да се реванширам.

Веднъж, когато привършихме една игра, той заяви:

— Алкохолът и концентрацията, която изисква шахът, са две несъвместими неща, Риардън.

Налях си поредната чаша „Ууд Мийстър“.

— Няма да ставам професионалист — отвърнах с безразличие. — Виждате ли, ъъъ… как се казвате, между другото?

Лицето му си остана непроницаемо.

— Не мисля, че това има значение.

Изхилих се пиянски.

— Досега мислех за вас като за мистър Фетфейс7.

Това мое откровение го раздразни и сякаш го обиди.

— Е, все пак трябва да ви наричам някак си, нали? — разумно обясних аз. — Да не би да очаквате да ви подсвирквам или да подвиквам „ей, ти“?

Но в крайна сметка тази атака ми отне партньора за шах.

Чекът от цюрихската банка пристигна след седмица. Със Слейд бяхме прекарали достатъчно време заедно, за да започнем да си лазим по нервите. Помислих си за банковата ми сметка в Швейцария, за Макинтош и за нищожните шансове да се измъкна оттук. За какво мислеше Слейд, не знам, но той също започна да става много неспокоен.

Веднъж го изведоха с охрана и когато го попитах какво става, той отвърна загадъчно:

— Говорихме за бизнес — и потъна в мълчание.

Моят ред дойде на следващия ден. Отведоха ме долу в една доста приятна стая, която имаше само един недостатък — завесите бяха спуснати. „Бегълците“ бяха прилежни в изпълнението на задачата и дори тук не позволяваха да разбера къде се намирам.

Фетфейс влезе и постави на масата един чек. Отвори капачката на автоматичната си писалка и сложи и нея до него.

— Номера на сметката — каза той кратко.

Седнах, взех писалката и се поколебах. Номерата на сметките са много смешно нещо и тях човек трябва да пази ревниво като кода на сейфа си.

От мен се искаше добре да изиграя ролята си, защото той точно това очакваше. Оставих писалката и казах: