Капанът на свободата

Ако нещо се случеше с Макинтош и мисис Смит, нямах никаква надежда да докажа каквото и да било в моя полза. Непоклатимата надеждна система за сигурност на Макинтош се беше разбила на пух и прах пред очите ми. От слушалката се чуха някакви приглушени гласове и пращене.

— Какво беше това?

— Как са могли да разберат адреса?

— Точно сега това няма значение. Цялата тази история ни излезе много солена и най-доброто, което можем да направим, е да си плюем на петите.

— Какво стана със Слейд? — попита тя с остър глас.

— Той изчезна — отвърнах уморено. — Бог знае къде е сега. Може би са го качили на някой руски товарен самолет за Ленинград. Провалихме се, мисис Смит.

— Почакайте — каза тя и пет минути не чувах нищо освен натрапчива тишина. Забелязах, че един мъж стоеше отвън, гледаше ме и нервно потропваше с крак. Изгледах го кръвнишки и му обърнах гръб.

Мисис Смит се обади отново.

— Ще бъда на аерогара „Шенън“ след три часа. Имате ли нужда от нещо?

— О, господи, разбира се. Най-вече от пари, много при това, и от нова самоличност.

— Защо да не използваме истинското ви име. Куфарът и паспортът ви са тук. Ще ги взема с мен.

— Стойте далече от кантората „Англо-скотиш“ — предупредих я аз. — И внимавайте да не ви следят. Знаете ли как да се отървете от преследвачите?

Гласът й, когато ми отговори, беше студен:

— Не съм вчерашна. Ще се видим на „Шенън“ след три часа.

— Не става. Летищата не са подходящи за хора, които са преследвани. Сигурно са пълни с ченгета. Не забравяйте, че съм търсен от полицията, а Брънскил току-що е пристигнал в Ирландия. — Обърнах се и видях, че при кабинката се беше образувала опашка. — Вземете такси до „Сейнт Джордж хотел“ — ще ви чакам отпред. Може би ще съм с кола.

— Добре, ще взема и парите. Колко искате?

— Колкото можете да вземете, без да будите подозрения. Наистина ли ще успеете за три часа?

— Ако не ми се бъркате — каза тя язвително и затвори.

Върнах слушалката на мястото й и отворих вратата. Първият, който стоеше на опашката, подметна саркастично:

— Къде телефонирахте? В Австралия ли?

— Не — погледнах го безизразно аз, — Пекин.

Минах покрай него и закрачих по улицата.

II

Оказа се, че е лесно да наемеш кола — нямаше никакви проблеми с английското разрешително. Тези коли обикновено не са от най-добрите, но успях да се сдобия с „Кортина–1500“, която се надявах да ме измъкне от беда или да ми навлече такава достатъчно бързо.

Пристигнах рано пред хотела и паркирах от другата страна на пътя на около двеста метра. Минаха няколко таксита, но нямаше никаква мисис Смит в тях. Най-накрая тя пристигна само с петнадесет минути закъснение. Стоеше на тротоара, където я беше свалило таксито. До нея имаше два куфара и портиерът на хотела предложи да й помогне. Видях я как махна с ръка в знак на отрицание и той се върна разочарован обратно в хотела, докато тя несигурно се оглеждаше около себе си. Оставих я нарочно да се пече на този огън, защото исках да се убедя, че никой не проявява съмнително голям интерес към нея.

След десет минути стигнах до извода, че ако не я приберях, то някой друг щеше да го стори, защото тя изглеждаше дяволски привлекателна в ластичния клин, деколтираната блузка и късото сако, така че се влях в потока от коли, обърнах и спрях пред хотела.

— Имате ли нужда от превоз, мадам?

Тя се наведе да погледне в колата, зелените й очи мятаха искри.

— Къде беше? — попита тя мило. — Вися тук като глупачка. Едва се отървах от досадниците.

— Това са те, ирландците. Не могат да устоят на никое хубаво момиче. Качвай се. Аз ще прибера куфарите в багажника.

Три минути по-късно вече се носехме по пътя към Крейтлоу.

— Бързо пристигна. Трябва да си хванала самолета веднага.

Тя беше вперила поглед напред.

— Дойдох със собствения си самолет.

— Да, да… Смелият авиатор! Това може да се окаже полезно, но за какво ли?

— Не ми хареса едно нещо, което каза по телефона.

— И какво е то?

— Говореше, че трябва да изоставим тази работа. Не ми се понрави, честно казано.

— На мен също. Но има някои неща, с които трябва да се съобразя, а и нямам големи надежди, че ще се отърва леко.

— Защо изпусна Слейд?

— Не съм. Отведоха го.

— Все пак си можел да направиш нещо.

Погледнах я косо.

— Щеше ли да бъдеш доволна, ако бях прерязал гърлото му, докато спи?

Тя ме погледна учудено.

— Защо, аз… — каза тя и замлъкна.

— Много е лесно да критикуваш отстрани. Тези „Бегълци“ са невероятни, сигурността им е хиляди пъти по-здрава, отколкото предполагахме. Слейд мислеше, че може би са руски екип — субсидирани от тях и дори тренирани там. Но едно нещо е сигурно — те не са банда обикновени престъпници.

— По-добре да ми разкажеш всичко. Но първо искам да знам къде отиваме.

— Искам да хвърля един поглед на къщата, в която бяхме заточени. Може би ще можем да разберем нещо повече, но честно казано, се съмнявам. Чух шефа им да говори за напускане на мястото. В крайна сметка така се случи.

Хубавото на ирландските пътища е, че не са натоварени и се движехме толкова бързо, че още когато бях на половината от разказа за моите изпитания, видяхме пожарните.