Капанът на свободата

— Да пукна, ако продължа да те наричам мисис Смит, а още повече Люси. Как се казваш?

— Добре — каза тя примирено. — Можеш да ме наричаш Алисън.

— Какво ще правим сега, Алисън?

Тя отвърна решително:

— Ще проверим ирландските адреси, които си намерил в тефтера на Джоунс. Първо в Конглас, а след това, ако е необходимо, и в Белфаст.

— Може и да не е толкова лесно. За Конглас беше написано само: „Изпратете Таафе в къщата на Конглас.“

— Все пак ще опитаме. Не е далече.

III

Резервирахме стаи в един хотел в Голуей и веднага потеглихме за Конглас, който се намираше на двадесет и пет мили на запад по крайбрежието. От картата не се разбираше дали може да се намери хотел на запад от Голуей, и то късно през нощта, затова искахме да сме сигурни.

Конглас се оказа доста голямо място на брега на тесен морски залив. Къщите бяха пръснати, със сламени и сведени ниско долу покриви, за да предпазват от западните бури, и пред всяка имаше купа торф. Картинката въобще не изглеждаше обещаваща.

Изключих мотора и колата спря.

— Какво ще правим сега? Не знам откъде можем да започнем в място като това.

Алисън се усмихна.

— Но аз знам — каза тя и излезе от колата. Една стара жена с мъка вървеше по пътя. Беше облечена в черно от главата до петите, а лицето й беше като попарена от сланата ябълка. Алисън я поздрави и да не се казвам Станарт, ако не я чух да бръщолеви на някакъв неразбираем език.

Както винаги става, когато някой слуша разговор на чужд език, който не разбира, на мен ми се струваше, че те говорят за всичко — като се започне от сегашната цена на картофите до войната във Виетнам. Имах чувството, че няма никога да спрат, но видях как Алисън отстъпи и старата жена продължи по пътя си.

— Не знаех, че говориш ирландски.

— О, да, знам келтски — отвърна тя, сякаш това е най-обикновеното нещо на света. — Хайде, ела.

Направих една крачка.

— Къде отиваме?

— Към мястото, където могат да се разберат много неща — местния магазин.

Мястото ми беше някак познато. Бях виждал много като него в бедните квартали на Австралия и в отдалечените африкански провинции. Като дете наричах тези места „магазини за всичко“, където имаше каквото си пожелаеш. Но тукашният магазин имаше и допълнителна атракция — бар.

Алисън отново се впусна да говори на ирландски, а думите минаваха покрай ушите ми като древна египетска песен. Тя се обърна към мен и попита:

— Пиеш ли уиски?

— Разбира се.

Очарован наблюдавах бармана, който правеше невъзможни усилия, за да изсипе цялата бутилка в една чаша. В Ирландия една чаша уиски представлява десетинка от цялата бутилка и мъжете им са здрави пиячи. Алисън каза:

— Едната е за него. Поговорете си — казва се Сийн О’Донован. Аз ще се присъединя към дамите в другия край. Мъжете разговарят по-добре, когато са на чашка.

— „Говори с него“! Нямам нищо против, но какво да правя, когато ми говори?

— О, Сийн О’Донован говори английски — каза тя и се отдалечи.

— Да — каза меко О’Донован, — знам английски. Бях в британската армия през войната. — Той сложи чашите на тезгяха. — На почивка ли сте?

— Да, минавахме оттук. Решихме да прекараме отпуската в пътуване. Страната ви е много красива, мистър О’Донован.

Той направи опит да се усмихне и иронично каза:

— Вие, англичаните, винаги сте я харесвали. — Той вдигна чашата си и каза нещо на ирландски, което не разбрах, но жестът беше очевиден, затова отвърнах на тоста на английски.

Поговорихме за неща, каквито обикновено се обсъждат с барманите в кръчми, и накрая започнах да приближавам същността на въпросите, които исках да му задам.

— Знам, че един мой приятел е в Ирландия, но все не успяваме да се засечем. Чудех се дали е тук. Името му е Джоунс. — Звучеше глупаво, но реших да го кажа.

— Да не би да е от Уелс?

— Съмнявам се. Англичанин е — усмихнах се аз.

О’Донован поклати глава.

— Не съм чувал. Може да е в Голямата къща. Но те не допускат никого там. Купуват продуктите си от Дъблин и изобщо не обръщат внимание на местните търговци. Баща ми, който държеше това място преди мен, през целия си живот снабдяваше къщата.

Това звучеше обнадеждаващо. Съчувствено казах:

— Те са много надменни, нали?

Той вдигна рамене.

— Собственикът не идва често — само веднъж или два пъти годишно от Другия остров, нали разбирате?

Отне ми двадесет секунди, за да разбера, че О’Донован имаше предвид Англия.

— Значи собственикът е англичанин?

О’Донован ме изгледа косо.

— Изглежда, че той е поредният англичанин, който си е харесал част от Ирландия. — Гледах загрубялото лице на О’Донован и се питах дали е активен член на ИРА. Изглежда, че можеше да понася англичаните дотогава, докато си стояха в Англия, въпреки че дружелюбно разговаряше с мен.

Той вдигна ръка.

— Казах „изглежда“ и точно това имах предвид, тъй като вчера четох във вестника, че човекът въобще не е англичанин.

— Значи го пишат във вестниците, така ли?

— Защо не? Говори в парламента на Другия остров. Не е ли странно това, че не е англичанин?

— Да, наистина — казах аз. Връзките ми с английския парламент бяха ограничени, да не кажа никакви, и не знаех правилата за постъпване.

— И какво, ако не е англичанин?