Капанът на свободата

— О, това пък съвсем не си го спомням. Идваше от някакво малко място далече в Европа. Но е много богат човек. Има всичките пари на света, които американските Кенеди не са успели да докопат още. Идва тук с една голяма яхта, която сега е закотвена в залива, и тя е колкото английската кралска яхта, ако не и по-голяма. Такава разкошна лодка никога не е идвала в наши води преди.

Заможен и чуждестранен член на парламента! Не беше толкова обещаващо, колкото си помислих в началото, въпреки че беше страшно любопитно. О’Донован поклати глава.

— Все пак може би мистър Уилър е по-богат от фамилията Кенеди.

Уилър!

Всяка клетка в главния ми мозък моментално трепна. Вниманието ми се изостри до крайност. Това беше името на онзи член на парламента, с когото Макинтош беше говорил в деня преди злополуката. Бавно оставих чантата си.

— Мисля да пийнем още по едно, мистър О’Донован.

— Колко мило. Знаете ли, мисля, че вие самият сте от вестниците. — Отворих уста да кажа нещо, но той ми намигна: — Тихо, тихо, няма защо да се плашите, няма да ви издам. Идвали са и други лондонски репортери, а и един американски, и всички са се опитвали да разпитват за Уилър, за да публикуват във вестниците, но никой не прояви такова остроумие — да доведе ирландско момиче със себе си.

— Мислех, че ще ми помогне по някакъв начин — отговорих уклончиво.

Той се наведе през тезгяха и се огледа, за да види Алисън, която оживено разговаряше с група жени, заметнати с черни шалове.

— Тя не е учила езика на запад. Може би в Уотърфорд.

— Да, спомена, че е живяла там — потвърдих аз. — Но сега живее в Дъблин.

О’Донован кимна със задоволство, щастлив, че е отгатнал. Той вдигна чашите, но се спря и погледна през рамото ми.

— Вижте, идва Сиймъс Линч от Голямата къща. Няма да му казвам какъв сте.

Обърнах се и видях един мъж, който се приближаваше към бара. Той беше много тъмен ирландец, като испанец — висок, слаб и мускулест. О’Донован сложи нашето уиски на тезгяха и каза:

— Какво ще пиеш, Сиймъс?

— Ще взема половинка — каза Линч.

О’Донован взе една чаша и се обърна да я напълни, като заговори през рамо:

— Сиймъс, кога си заминава господарят на къщата с голямата си лодка?

Линч вдигна рамене.

— Когато реши, Сийн О’Донован.

О’Донован сложи чашата пред Линч. Забелязах, че половината на голямо уиски в Ирландия беше около английското двойно.

— Хубаво е да си богат и да имаш цялото време в света.

— Може би камарата на общините не заседава.

— Тогава би трябвало да разговаря със своите избиратели, а тук няма такива — каза О’Донован. Той се обърна към Линч: — Този джентълмен прекарва почивката си в разходка из Ирландия.

Линч ме погледна.

— И сигурно смятате, че Ирландия е прекрасно място, нали?

Не от думите му настръхнах, а от тона му. В гласа му прозвуча добре завоалирано презрение. Аз казах:

— Да, мисля, че е много хубава страна.

— И къде ще отидете след това? — попита О’Донован.

Имах вдъхновение и разказах една правдоподобна история.

— Прадядо ми по майчина линия е бил началник на пристанището в Слиго преди много години. Ще отида да видя дали ще мога да проследя родословното си дърво.

— А-ха — каза Линч, — всеки англичанин, когото срещам, ми разказва за ирландското си потекло. — Презрението му вече беше съвсем открито. — И те всички парадират с гордостта си от това. Човек ще си помисли, че британският парламент трябва да бъде в Дъблин.

Направо побеснях, но когато заговорих, гласът ми с нищо не го издаде.

— Сигурно сте прав. Може би това се дължи на факта, че вашите ирландски момичета не могат да си намерят добри съпрузи у дома и затова трябва да прекосяват ирландското море — казах студено.

Лицето на Линч потъмня и той стисна силно чашата си. О’Донован се беше облегнал на тезгяха. Изправи се и каза остро:

— Сиймъс, това е достатъчно. Получи равностоен отговор, което не се случва много често, така че или пий, или сложи чашата си на тезгяха. Не искам разправии тук, освен ако не се наложи аз да се разправям с теб.

Линч ми се изсмя подигравателно и се обърна с гръб. О’Донован каза, но не извинително:

— Ще разберете, че тук не обичат много-много англичаните.

Аз кимнах.

— И то поради основателни причини, имайки предвид нещата, които чух. Както и да е, аз не съм англичанин. Австралиец съм.

Лицето на О’Донован светна.

— Наистина ли? Трябваше да разбера това от любезното ви държане и добри маниери. Австралия е наистина велика страна.

Привърших питието си и видях, че Алисън ми дава знаци да се приближа. О’Донован ме гледаше одобрително, когато изпих голямото ирландско уиски на четири глътки. Оставих празната чаша и казах:

— Много ми беше приятно да си поговорим, мистър О’Донован. Пак ще се върна.

— Винаги сте добре дошли.