Капанът на свободата

— Допълнително гориво — още седемдесет галона. С тях ще можем да прелетим две хиляди мили без спиране, и то на най-икономичната скорост. Мисля, че ще имаме нужда от него.

Способната Алисън Смит мислеше за всичко. Спомних си думите на Мейв: „Направена е по железен образец, под чиито изисквания всяко нормално момиче би се превило.“ Гледах Алисън и я изучавах. Лицето й беше спокойно, докато проверяваше уредите и след това кислородната маска. Нямаше никакъв признак, който да опровергае забележката на Мейв. Алисън погледна встрани и улови погледа ми.

— Какво има?

— Една котка може да си позволи да гледа краля, а кучето — кралицата. Просто си мислех, че си прекрасна. Това е.

Тя се усмихна.

— Никога няма да можеш да бъдеш толкова твърд, колкото искаш, Оуен. Трябва да имаш ирландска жилка в кръвта си.

— И уелска. В мен се обажда келтът.

— Сложи си маската. И тогава ще изглеждаш красив колкото мен.

Нощта беше дълга и отегчителна. Въпреки че маските имаха вградени микрофони, ние не говорехме много и по едно време пуснах седалката си надолу и се излегнах. Летяхме на юг с двеста мили в час — петдесет пъти по-бързо от „Артина“. През повечето време спах. Или по-скоро дремех. От време на време отварях очи и виждах Алисън, която беше на поста си — гледаше небето, проверяваше таблото или нагласяваше нещо. Докосвах рамото й, тя се обръщаше, очите й срещаха моите и ми се усмихваха и след това пак се залавяше за работата си. След четири часа тя ме побутна и посочи напред.

— Това е испанският бряг.

Морето беше пенливо и покрито със синкава мараня, в далечината се виждаше някакъв сърф.

— Няма да прелетим над Испания, ако искаме да стигнем Гибралтар. Политически е недопустимо. Ще минем по португалския бряг.

Тя извади карта и набеляза новия курс, като движеше с лекота транспортира. Изключи автопилота и плавно зави.

— Това е нос Ортегал. Когато видим Финистър, ще сменим курса отново.

— Кога си се научила да караш самолет?

— Когато бях на шестнадесет.

— А да стреляш с пистолет?

Тя замълча, преди да отговори.

— На четиринадесет — с пистолет, ловджийска пушка и карабина. Защо?

— Просто се питах. — Явно Макинтош е смятал, че трябва да я учи, докато е съвсем млада. Трудно ми беше да си представя едно малко момиче на четиринадесет години да се прицелва с пушка. Обзалагам се, че знаеше морзовата азбука, всички семафорни сигнали, да не говорим за програмиране и запалване на огън без кибрит.

— Била ли си членка на скаутската младежка организация?

Тя поклати отрицателно глава.

— Бях твърде заета.

Да няма време да бъде член на младежката организация! Сигурно е седяла привела глава над учебниците да учи чужди езици, когато не е била във въздуха или на стрелбището. Никак не бих се учудил, ако Макинтош я беше настанил да живее в подводница. Какъв кошмарен живот!

— Имаше ли някакви приятели тогава? Момичета на твоята възраст?

— Не много. — Тя се обърна на седалката. — Какво целиш с това, Оуен?

Аз свих рамене.

— Просто празни мисли на един празен човек.

— Сигурно Мейв О’Съливан ти е напълнила главата с куп истории на ужаса. Така ли е? Трябваше да се досетя.

— Не каза и дума, която да не е на мястото си. Но не можеш да ми попречиш да мисля.

— Тогава по-добре си запази мислите за себе си. — Тя се обърна към командното табло и млъкна. Помислих си, че ще бъде по-добре, ако и аз си затворя голямата уста.

Стигнахме протока Гибралтар и Алисън пое управлението. Започнахме да се спускаме. Когато стигнахме десет хиляди фута, тя свали кислородната си маска и аз с радост направих същото. И тогава в далечината за първи път видях Гибралтар, който се издигаше от синята вода. Видях пристанището и пистата за приземяване, която изпъкваше в залива като палубата на самолетоносач. Очевидно за Алисън, която се занимаваше с радиото, това беше позната гледка.

Приземихме се от източната страна — нашето малко самолетче въобще не се нуждаеше от такава дълга писта. Придвижихме се бавно до сградите на летището. Погледнах военните самолети наоколо и недоволно изрекох:

— Изглежда, тук сигурността няма да е занемарена. Как ще се промъкна?

— Имам нещо за теб — каза Алисън и извади един паспорт. Когато го отвори, от страниците му ме гледаше моето собствено лице. Беше дипломатически. — Ще минем бързо през границата, но нищо няма да те спаси, ако те разпознаят като Риардън.

— Ще бъде много полезен. — Дори да ме разпознаеха, дипломатическият паспорт щеше да ги накара да се усъмнят в правотата си. — Господи, ти трябва да имаш стабилни връзки.

— Достатъчно, за да ми помагат в такива ситуации — спокойно отвърна тя.

От гишето за паспортите служителят се усмихна, като провери документите, а цивилният, който стоеше до него, престана да ме изучава и се отпусна. Минахме за три минути през формалностите и Алисън каза:

— Ще отседнем в хотел „Гибралтар“. Ще спреш ли такси?

Ако Уилър обучаваше първокласни прислужници, то Алисън Смит беше идеалната секретарка. И за момент не ми се бе наложило да помисля къде ще отседнем през нощта или нещо такова. Алек Макинтош имаше невероятен късмет. О, та нали той самият я е направил такава.