Капанът на свободата

— Има толкова несигурни неща в това пресмятане — намусено казах аз. — Първо, фактът, че има открит лист за Гибралтар, не означава, че отива там. Второ, какво му пречи да премести Слейд на някой руски траулер, който плава към Прибалтика. Съвсем спокойно може да го направи, когато изчезне от хоризонта. Ние дори не знаем дали Слейд е на борда на „Артина“, а само предполагаме.

След закуска Алисън отиде да вземе материалите от „Екзаминър“. Не се осмелих да я придружа. Не исках да се мяркам около издателствата — репортерите бяха препълнили вестниците с клюки и снимки на Риардън. Един репортер с по-набито око беше последният човек, когото исках да срещна.

Затова останах в къщата, а Мейв тактично се зае с домакинството и ме остави да размишлявам на спокойствие. Алисън се върна след час и половина с един голям плик за писма.

— Това са снимки и писма от телекса — каза тя и тръсна плика пред мен.

Първо разгледах фотографиите. Имаше три на Уилър — едната беше официална снимка, която се използваше в печата, а на другите фотографите го бяха уловили с отворена уста, така, както обичат да изненадват известните политици. На едната изглеждаше като хищна акула и сигурно някой издател доста се е забавлявал, когато я е видял.

Той беше едър мъж, висок и широкоплещест — с руса коса. Снимките бяха черно-бели и затова ми беше трудно да преценя, но ми се стори, че косата му е светлоруса. Носът му бе дълъг и имаше гърбица, сякаш многократно е бил чупен, и карикатуристите щяха да бъдат улеснени, ако се издигнеше и станеше важна личност. Оставих снимките на Уилър настрана — щях да го разпозная, ако го видя.

Другите фотографии бяха на „Артина“, имаше и план на нейния кораб-двойник. Сийн О’Донован не бе прав — по-голяма бе от кралската яхта и само един милионер можеше да я купи и да я поддържа. Имаше двойна каюта за собственика пред машинното отделение, а към кърмата — три двойни за шестима гости. Екипажът живееше в предната част на яхтата с изключение на капитана, който ползваше каюта зад командната рубка.

Започнах да запаметявам плана, докато запомних всяко коридорче и врата. Мислех да се кача на борда и трябваше да знам всяко кътче и най-удобните места за криене. Разгледах внимателно кърмата и кабината, от която се регулираше температурата в каютите, като евентуални места, в които можех да се приютя, незабелязан от никого.

Алисън беше потънала в четене на писма от телекса.

— Има ли нещо интересно при теб?

Тя вдигна поглед.

— Нищо повече от това, което ти казах снощи. Малко е поразширено. Уилър се е бил на страната на партизаните в Югославия.

— На комунистите значи. Това е брънка от веригата.

Прочетох ги и аз и видях, че Алисън е права. Не се казваше нищо ново. Беше нарисуван портретът на един самодоволен млад мъж, който е станал магнат по обичайните методи и който сега имаше утвърдено място в обществото, изградено на умението да казва това, което трябва, там, където се очаква, и да е привърженик на правилните идеи. Една картина на преуспял човек, който търси да завоюва нови светове след политиката.

— Не е женен — каза аз — и сигурно е най-добрата партия за брак в Англия.

Алисън направи кисела физиономия.

— Чух някакви клюки, че си има любовници, които сменя редовно, а също се говори, че е бисексуален. Но никой с ума си няма да пусне това по телекса — би се изтълкувало като публична клевета.

— Ако Уилър знаеше какво му кроя, клеветите щяха да са последната му грижа.

Алисън вяло вдигна рамене.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Отиваме до Гибралтар. Самолетчето ти ще може ли да ни откара там?

— Разбира се.

— Е, тогава да тръгваме да гоним вятъра. Не ни остава нищо друго.

II

Оказа се, че имаме предостатъчно време, преди да тръгнем за Гибралтар. Прочетохме упътването към плана на двойника на „Артина“ и разбрахме, че тя не беше бърза и със сигурност не може да пристигне по-рано от четири дни. Но за да сме убедени, че няма да я изпуснем, решихме да сме там един ден преди нея, така че да можем да я посрещнем.

Така се откри възможност за Алисън да прескочи до Лондон, за да види как е Макинтош и да поизрови още тъмни петна от аферите на Уилър. Решихме, че е неразумно от моя страна да отида с нея. Да се промъкваш през аерогарата на Корк беше едно, а съвсем друго щеше да бъде на „Гетуик“ или „Хийтроу“. Винаги, когато минавах инкогнито през пропуските на летищата, поемах голям риск.

И така, прекарах следващите няколко дни затворен в къщата в предградията на Корк и единственият човек, с когото можех да разменя някоя дума, беше старата ирландка. Трябва да кажа, че Мейв беше повече от тактична. Не ме притесняваше, нито разпитваше и се отнасяше с разбиране, когато се вглъбявах в мислите си. Веднъж тя ми каза:

— Знам как се чувстваш, Оуен. Самата аз бях в такова състояние през 1918 година. Ужасно е да знаеш, че отвсякъде те дебнат, и да трябва да се криеш като животно. Но в тази къща няма от какво да се притесняваш.

— Значи е било много напрегнато по време на размириците?