Капитан Кайман

— Не беше толкоз трудно! Като разбрах, че гибелта ни е неизбежна, слязох бързо долу, навлякох женски дрехи, заключих се и изхвърлих ключа през люка. Когато ме намериха, заявих, че съм пленничка, и разказах една такава история, която събуди състраданието на англичаните, и те се отнесоха към мене с най-големи грижи и внимание. При първия удобен случай ме свалиха на сушата. Понеже знаех къде се намираш, първата ми работа беше да те потърся, за да ти съобщя за случилото се. Корабът ни отиде по дяволите, а ние… ние сме просяци!

Тя замлъкна. И виконтът не продумваше. Той продължи да се разхожда из стаята, като очевидно се стремеше да си възвърне изгубеното самообладание.

— Просяци ли? — прогърмя гласът му най-сетне. — Не сме просяци. „L’Horrible“ отиде по дяволите, да, но само за кратко време. Пак ще си го възвърна!

— Не съм и очаквала друго от тебе! — обади се Дьо Сакар. -Ние двамата имаме достатъчно храброст, за да стъпим отново на палубата на един добър кораб. Помисли ли вече по какъв начин?

— Не! — гласеше сдържаният отговор. — Но не се съмнявам, че скоро ще го знам.

— И аз имам същата увереност. Само с тази разлика, че вече начинът ми е известен.

— Ах, а ще мога ли да го чуя?

— Той е същият, за който мислиш и ти.

— Лъжеш се, аз наистина нямам още определена идея. Може би най-простото би било, ако отидем на „L’Horrible“ и си потърсим работа като матроси. Сега сигурно го използват за нещо в държавния флот — такава хубава плячка. После ще склоним екипажа за нашия занаят.

— Хмм!

— Как ти се струва?

— Достатъчно си умен, за да разбереш, че изпълнението на това предложение е твърде сложно и несигурно. Човек може да действа по този начин само тогава, когато не му е останал никакъв друг избор.

— Значи знаеш някакъв друг начин, по-добър?

— Да. Вече казах, че е същият, за който мислиш и ти.

— А аз ти повтарям, че се лъжеш. Толкова съм изненадан и съкрушен от твоето известие, че засега ми е просто невъзможно да разсъждавам спокойно.

— Господин виконте! — прозвуча гласът й остро и пронизващо.

— Господин шевалие! — гласеше отговорът с тон, който се мъчеше да направи впечатление. Сакар се разсмя.

— Наистина ли си на мнение, че можеш да скриеш мислите си от мене?

— Наистина ли си на мнение, че си всезнаеща?

— Понякога, да. Поне когато става въпрос за тебе.

— Така ли? Е, ако наистина си толкова умна, тогава разкрий ми мислите, за които, колкото и да е чудно, и аз самият нищо не знам!

— Добре! — Сакар се усмихна надменно. — Както знаеш, мнението ми за тебе не е особено високо; въпреки това те считам за достатъчно умен, за да знаеш, че… — тя се доближи до виконта и прошепна: — … че скъпите бижута за херцогиня Фон Орщед, които се намират у местния бижутер Тиме, твоя познат, ще ни предложат средствата, за да достигнем целта си по-бързо и по-лесно.

— Жено! — извика Бретини, като се дръпна назад. — Ти си сатана!

— Благодаря ти за това ласкателство и съм доволна от него, защото в някои определени случаи дяволът е личност, която заслужава най-голямо внимание. Впрочем, твоят ужас е най-сигурното доказателство, че съм отгатнала истината. Силен човек ли е този Тиме?

— Не е дорасъл да се мери с хора като нас.

— Можеше да се предположи! Бижутерът трябва да предаде скъпоценностите в понеделник, значи утре към девет часа вечерта. Малко по-късно ще излезе от къщата на херцогиня Орщед с такава сума пари, която ще е достатъчна да ни измъкне от затруднението и да ни даде възможност пак да вземем нашия „L’Horrible“. A сега си върви. Обмисли подробно работата още веднъж! Ще те чакам след един час, тогава ще вземем окончателно решение.

Бретини покорно се отдалечи. Като се намери в стаята си, той се хвърли на канапето с дълбока въздишка. Но нещо не го свърташе на едно място. Скочи от възглавниците и започна да мери помещението с големи припрени крачки.

„Кой можеше да си помисли подобно нещо преди един час! «L’Horrible» отишъл по дяволите, а мис Адмирал била тук! Господин виконтът си изпя вече песента. Бедни, любезни Тиме, ако само подозираше, че благородният господин Дьо Бретини, когото ти въведе в своя дом и във висшето общество, е капитан Кайман! Откъде ли Клерон е могла да научи толкова подробности? Във всеки случай се е намирала по-дълго време тук и е следила всяка моя крачка. А може би просто е отгатнала по-голямата част от нещата. Познава ме добре, а е и толкова прозорлива, че човек наистина трябва много да внимава.“

След като походи така из стаята още известно време, изгубеното му спокойствие се възвърна лека-полека. И след като определеният час беше изтекъл, той прекрачи прага на съседната стая с много по-различни чувства от онези, с които я беше напуснал. Но гледката, която се разкри пред очите му, го прикова неволно на вратата. Шевалие Дьо Сауар беше изчезнал и вместо него на дивана се беше излегнала очарователно красива дама.

— Клерон! — извика той.