Капитан Кайман

— Може и да е така, но няма да приема нищо. Взех си обратно ценните книжа от капитан Кайман, който ги беше задигнал от нашето скривалище. Наистина, вече беше продал един от чековете, но беше изхарчил малко от парите. И така, аз съм удовлетворен напълно. Винету пък изобщо няма да приеме нищо. А що се касае до моите храбри трапери, те също няма да се съгласят да отнемат наградата от вашия екипаж. Дори трябва само на вас да благодарим, че си получихме парите обратно. Дик Хамърдъл, я кажи, искаш ли да приемеш тази награда?

— Дали искам, или не, е все едно, но няма да приема нищо — отговори дебелият. — А ти какво ще кажеш, Пит Холбърс, старий Куне?

Дългият отговори с безразличен глас:

— Ако мислиш, Дик, че аз няма да приема тази сума, тогава нямам нищо против. Изобщо никой от нас няма да я приеме. А ако решат да ни я дадат против волята ни, тогава моята част ще я получи Питър Полтър, пък ако ще би само за да му създам настроение някой път да намине към нас в Дивия запад. Много обичам да го гледам как язди.

— Я ме оставете на мира с вашите коне! — извика кормчията. — По-скоро ще се оставя да ме смачкат и да направят от мен моряшки сухар, отколкото пак да се кача на гърба на някой такъв звяр като онзи жребец, на който долетях последния път при вас. Повече нищо не искам да ви казвам, защото онова, което бих могъл още да изрека, е по-добре да си остане недоизказано — толкова зле и мизерно се чувствах тогава.

— Не ти и трябва вече да играеш ролята на уестман — каза Уолпоул. — Споменах в адмиралтейството, че сме ти много задължени и че се държа храбро. Когато се освободи някое място, няма да те забравят, ще ти дадат служба, с която ще можеш да се гордееш.

— Наистина ли? Споменали сте пред високопоставените джентълмени за мен?

-Да.

— И ще ми дадат една такава служба?

— Обещаха ми със сигурност.

— Благодаря, сър, благодаря ви! Ще ме повишат бързо! Хей, ура, ура!

— Петер Полтер…

— Какво си се развикал толкова, стар морски вълк такъв! -прекъсна го майка Дод, която току-що се появи на вратата.

— И още питаш? — отвърна й той. — Имам си причина. Знаеш ли, скъпа майко Дод, че за големите си заслуги ще стана адмирал?!

— Адмирал ли? — засмя се тя. — Вярвам ти, защото нищо не ти липсва за това и се радвам от сърце. Но какво ще стане с новата ти професия, с която се гордееш толкова много и която обичаш от душа и сърце? Уестман, трапер, ловец на бобри…

— Мълчи! Ни дума повече, ако не искаш да се скараме завинаги! Когато се кача на кон, никога не знам накъде ще тръгне. Но когато стъпя на палубата на някой добър кораб, курсът ми е известен и нищо лошо не може да ми се случи. И така, никакъв уестман, не ми харесва тази работа и си оставам старият морски вълк, какъвто съм си бил винаги!…

Вече се беше свечерило и стана дума, че трябва да си лягат да спят. Майка Дод им беше приготвила най-хубавите стаи. Дедли-гън се поразходи още малко с племенника си из градината на странноприемницата. Обърна се към него с думите:

— Дълго се колебах, но тъй като се намирам вече на изток, нека бъде така: ще те придружа през океана.

— И ще останеш завинаги при нас, скъпи чичо, нали? Траперът поклати бавно глава.

— Щом прерията сграбчи веднъж някого, тя никога не го пуска, моето момче. Ще остана отвъд океана известно време, а после ще се върна пак при моите трапери. Саваната ни предлага безкрайните си простори за свободен живот, там ще има достатъчно място къде и да ни погребат.

Двамата бяха достигнали един от ъглите на градината, в който се издигаха няколко липи, покрити с гъста шума, когато видяха в тревата да лежи тъмна човешка фигура.

— Кой ли е тук? — продума Дедли-гън. Приближиха се.

— Кой е тук? — попита Тиме.

Човешката фигура махна одеялото, което я покриваше, и се изправи. Беше Винету.

— Вигвамът, в който спят моите бели братя, е много хубав, но синът на прерията обича свободния въздух и блясъка на звездите. Апачът ще спи върху тревата и ще се покрие с облаците на небето, както правят децата на неговия народ още от малки. Хау!