Капитан Кайман

— Да, хиляди пъти добре дошъл в Хоубоукън — отвърна той. — Ела да те посмачкам между ръцете си. Целуни ме! Halte-la, heigh-day — хей, хора, я ме пуснете да мина! Ела да те притисна до жилетката си, мон бижу!

Той разхвърля настрани като тръстики застаналите на пътя му хора, хвана гостилничарката през обемистия й кръст, вдигна я въпреки значителната й тежест и шумно я целуна по устата.

Въпреки многобройните свидетели тя понесе тази милувка толкова спокойно, като че ли това беше нещо ежедневно и естествено. После отново повтори въпроса си „откъде идваш“.

— Откъде ли? Е, ами откъде другаде, освен от „Swallow“, като заобиколих Кап Хорн!

— „Swallow“? — разнесе се от всички страни.

— Да, ако нямате нищо против, хора. — Тогава си се бил срещу „Флорида“?

— Разбира се, или си мислите, че Петер Полтер от Лангендорф се страхува от „Флорида“?

— Разказвай, мастър, разказвай! Какъв си на кораба? Той пристигна ли вече тук, или…

— Стоп! Въпросите излизат от устата ви като воплите на някой юнга, когато го пердашат. Ще развивам въжето подред, както му се полага. Аз съм Петер Полтер от Лангендорф, някогашен кормчия на военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, после кормчия на бързоходния ветроход на Съединените щати „Swallow“, после немски лейтенант от полицията в прерията, след това отново кормчия на „Swallow“, само че почетен, а сега…

— Добре, добре, Питър — прекъсна го майка Дод нетърпеливо, — това можеш да го кажеш и по-късно. Преди всичко ми отговори на въпросите, те са най-важното. Какво стана с всички онези, които бяха заедно с теб? Къде са сега? Какво стана с Тиме, Хайнрих Мертенс, Петер Волф? Ами „L’Horrible“ и капитан Кайман? Мисля, че тръгнахте към запада, а пък „Swallow“ го е заловил по море. Срещнахте ли Дедли-гън, не знам вече така ли се казваше, и той ли се оказа истинският чичо? Какво става с полицая? И в коя местност всъщност…

— Ще свършиш ли скоро, старо — извика кормчията засмян, — или ще ти стигне дъхът да продължиш все така да дърдориш още няколко часа? Я дай насам една пълна кана — преди това няма да получиш отговор! Но най-напред ще разкажа на тези джентълмени историята с „Флорида“. Останалото не е за ушите на всички. Ще го научиш после в другата стая.

— Няма да получиш нито капчица, преди да съм разбрала поне в общи линии какво е положението!

— Брей, че си любопитна! Е, питай тогава, но поотделно и кратко!

— Къде е Тиме?

— На „Swallow“.

— Полицаят?

— На „Swallow“.

— Капитан Кайман?

— Пленен на борда на „Swallow“.

— Отровния Марк?

— Също.

— Чичото Дедли-гън?

— И той е там.

— Лейтенант Уолпоул?

— Също, само че е ранен.

— Ранен ли е? Господи, надявам се, че все пак…

— Дрън-дрън! Няколко драскотини и нищо повече. Ще трябва за известно време да си вземе отпуск. На „Флорида“ ни беше малко горещо, но пък сред проклетата прерия трябваше и съвсем други работи да ни минават през главите. Например моят кон, тази кранта, беше истински демон, сатанински дракон и до ден-днешен още не мога да кажа дали от тази езда не съм изгубил някои от костите си. Но нали искаше да ми задаваш въпроси?

— Къде е „Swallow“?

— Кръстосва пред сушата при неблагоприятен вятър. На кормилото е Форстър. Междувременно капитанът и аз се качихме на един катер, защото той искаше да предаде доклада си, докато го чакам тук.

— Ти го чакаш? Тук при мен? Значи ще мине оттук!

— Разбира се! Всеки добър моряк се отбива най-напред при майка Дод, щом хвърли котва в Ню Йорк. А след един час „Swallow“ ще бъде в пристанището и тогава ще дойдат и другите, Пит Холбърс…

— Пит Хол…

— Дик Хамърдъл…

— Дик Хамър…

Траперът Дедли-гън…

— Дедли-гън…

— Тиме, Тресков, дребничкият Бен Кънинг, Винету, апачът, и…

— Винету, а…

Имената засядаха просто в устата на добрата стара майка Дод, толкова голяма беше изненадата й, че ще види в странноприемницата си толкова необикновени мъже, събрани заедно. Внезапно обаче тя си спомни за своя дълг като домакиня и затова довърши последните си думи:

— … пачът. Но аз си стоя и мързелувам, а след един час трябва да обслужа господата! Бързам, тичам, летя, Питър, за да се приготвя. Разкажи междувременно на тези хора историята с „Флорида“, дето сте го пратили на дъното!

— Добре, но се погрижи да имам винаги нещо в каната, защото морската битка трябва да се поддържа мокра, дори когато разказвам за нея!

— Не се страхувай! — започнаха да го успокояват останалите, ще ти помагаме да поливаш!

— Добре, чудесно! И така, слушайте, хора, какво се случи с „Флорида“. Отдавна бяхме оставили екватора, а после и Антилите зад гърба си, заобиколихме Флорида и се отправихме към Чарлстън. Разбира се, че се държахме по-далеч от брега, защото Чарлстън е в ръцете на южните щати, които изпращат надалеч кръстосвачите си и други кораби, за да заловят всеки честен североамериканец.

— Заедно с „L’Horrible“ ли бяхте?

— Естествено. От самото начало следваше постоянно нашия кил, поради което трябваше да плаваме с половината си ветрила; нали е по-бавен. Така напредвахме щастливо и незабелязано, докато оставихме зад гърба си и Чарлстън, след което се приближихме повечко към сушата.