Читаем Капитан Кайман полностью

— Тичайте, тичайте — засмя се той, — няма да видите много нещо. Капитанът е вече на брега, а и онези, дето ще слязат от борда, не са истински моряци, макар че се сражаваха редом с останалите така, че пушек се вдигаше. Аз оставам при моята майка Дод, където трябва да чакам и мистър Уолпоул.

Все пак измина доста време, докато се появи капитанът, а той не беше успял още да затвори вратата, когато се разнесоха весели викове и смехове, които се приближаваха към странноприемницата. Откъм пристанището се зададе много народ. Начело вървяха хората, които бяха слезли от „Swallow“ на брега. Те влязоха вътре веднага след Уолпоул, а след героите от смелата морска битка се заблъска голяма тълпа хора, така че помещението се оказа тясно, за да ги побере. Енергичната майка Дод, която бе приключила междувременно приготовленията си, знаеше какво трябва да направи. Отвори стаята за почетни гости, промъкна се вътре заедно с дългоочакваните си посетители и заключи вратата, като предостави обслужването в общото помещение на персонала си.

— Welcome, сър! — поздрави тя Уолпоул, който й подаде ръка като стар познат. И останалите бяха посрещнати със сърдечно ръкостискане. Всички насядаха и трябваше само да посегнат с ръка към подредената маса, където за кратко време предвидливо бе наслагано всичко, каквото пожелаеш.

— Майко Дод, ти си най-прекрасната бригантина, в чиито обятия съм акостирал някога! — извика кормчията. — В онази нещастна прерия нямаше нищо друго освен месо, барут и червенокожи. В морето пак трябваше да си стягаме коланите, защото бяхме натоварили на борда твърде много гладни стомаси. Но при теб се яде и се пие като при великия Могул, или както се казваше там този юначага, и остана ли при теб на котва поне една седмица, съм съгласен да ме обесят, ако не пусна такова голямо шкембе като ей този тлъст мастър Хамърдъл.

— Дали съм тлъст, или не, е все едно — обади се Хамърдъл, като здравата лапаше, — стига само човек да може да пъхне нещо вкусно между зъбите си. А това ми е необходимо повече, отколкото на всички вас, защото, откакто трябваше да оставя моята стара добра кобила във Фриско, страшно отслабнах от копнеж по милото ми животинче. Не е ли така, Пит Холбърс, старий Куне?

— Ако мислиш, Дик, че ти е мъчно за кобилата, то аз нямам нищо против. Същото е и с мене. А какво ще кажеш ти, Бен Кънинг?

— Аз ли? Безразлично ми е къде е моят кон, хи-хи-хи-хи!

Важното е, че ми харесва при майка Дод.

— Само така — подкрепи го гостилничарката, — взимайте си колкото ви душа иска! Но, Питър, нали няма да забравиш обещанието си?

— Какво обещание? — Щеше да разказваш.

— Ах, да! Е, ако ми наливаш здравата, няма да се пазаря за няколко думи повече. На тебе разправям винаги с удоволствие.

Докато той дъвчеше и разказваше за преживените приключения, Винету седеше на мястото си и посягаше към необичайните за него ястия на бледоликите извънредно умерено. Изобщо не се докосна до виното. Той знаеше, че Огнената вода е най-злият враг на неговия народ, затова я мразеше и отказваше да я пие. Вниманието му бе насочено към оживения разговор, воден от останалите в онзи полувисок тон, който винаги е признак за важността на предмета на разговор.

— Как мина в адмиралтейството? — попита Дедли-гън лейтенанта.

— Както се и очакваше — отвърна той. Едната му ръка беше превързана. Останалите също носеха белези от по-сериозни или по-малки наранявания. — Произведоха ме в чин капитан и получих отпуск до пълно оздравяване.

— Какво ще стане с „Swallow“?

— Тъй като е пострадал, ще отиде за ремонт на сух док.

— А нашите пленници?

— Ще си получат заслуженото.

— Какво ще рече това?

— Ще ги обесят, корсари не могат и да очакват нещо друго.

— Корсари ли? Но нали този Камен твърди, че бил отвлякъл „L’Horrible“ само за да служи на южните щати. Няма ли да успее да се измъкне по този начин?

— Не, защото няма специално упълномощително писмо. А дори и да имаше, това не е кой да е, а капитан Кайман, който ще бъде обесен заради търговия с роби и пиратство.

— А мис Адмирал?

— И нея ще обесят, можете да бъдете спокойни. Вероятно същата участ очаква и останалите пленници, които са участвали в отвличането на „L’Horrible“, защото на тях ще се гледа пак като на пирати. Едва ли ще са доволни от съдбата си така, както ще са доволни всички от новините, които нося от адмиралтейството.

— Значи новините са добри?

— Много добри. Първо, голямата сума, която беше намерена у мис Адмирал при бягството й, се обявява за наша законна плячка. Второ, ще се обяви висока награда за залавянето на „L’Horrible“ заедно с капитан Кайман. И трето, ще получим отделно значителна сума като награда за победата ни над „Флорида“. Сега наистина е на морското дъно, но по-късно ще бъде изваден. Ще си разделим тази сума и всеки ще получи толкова много, че…

— Но не и аз — прекъсна го Дедли-гън.

— Защо?

— Защото не взимам пари, които не са мои.

— Но те са спечелени!

— Не са. Аз бях само гост на кораба ви и наградата се пада на екипажа.

— Не бяхте гости на палубата, а се бихте редом с нас. Следователно имате дял в парите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза