Капитан Кайман

Всички разговори бяха на тема политическите и военните новини на деня. Щастието, което досега бе по очевиден начин благосклонно към робовладелците, ги беше напуснало окончателно. Всеки успех по бойните полета се посрещаше възторжено от онези хора, които споделяха възгледите- на хуманната, както и действена политика на президента Ейбрахам Линкълн.

В този момент вратата се отвори. Влязоха няколко моряци, които съвсем явно се намираха в приятно възбудено настроение.

— Хей, хора, искате ли да чуете една новина? — попита един от тях, като стовари шумно мощния си юмрук върху най-близката маса, за да привлече вниманието на останалите към себе си.

— Какво има… каква е тя… какво ново? Казвай, де… разкажи! — чуха се викове от всички страни.

— Какво има, или по-точно какво е станало ли? Е, ами какво друго освен морска битка, среща между кораби, каквато няма да се повтори.

— Морска битка… среща? Къде… как… кога… между кого?

— Къде ли? На ширината на Чарлстън. Как ли? Дяволски храбро! Кога? Не знам деня, но във всеки случай съвсем наскоро. И между кого? Помъчете се да отгатнете!

— Между нас и метежниците! — извика един. Всички се разсмяха. Новопристигналият също се засмя и извика:

— Я виж какво умно и прозорливо момче си бил, веднага отгатна такова трудно нещо! Че е било между нас и Юга, е все едно да ми кажеш, че водата е мокра! Но я отгатни как се казват корабите, а? Сигурно твоята мъдрост няма така бързо да отговори на този въпрос?

— Кои са били? Кажи имената им и кой е победил? — разнесоха се бурни и нетърпеливи викове наоколо.

— Какво е корабът разрушител на броненосци „Флорида“…

— „Флорида“ ли е бил? — прекъсна го майка Дод, като си направи път между посетителите с дебелите си ръце, за да се намери в непосредствена близост до разказващия. — „Флорида“ е най-новият, голям и здрав кораб на Юга. Казват, че с дяволската си броня бил абсолютно непобедим. Целият е построен от желязо. Кой е посмял да нападне този Левиатан?

— Хм, кой ли? Един малък лейтенант с един също така малък кораб, който на всичко отгоре е само бърз ветроход и е заобикалял изморен Кап Хорн. Имам предвид „Swallow“ с лейтенант Уолпоул.

— „Swallow“… лейтенант Уолпоул?… Невъзможно! Срещу „Флорида“ и десет линейни кораба не могат да направят нищо, а как ли тогава може да хрумне на един ветроход да се залови с такова чудовище, което…

— Стоп! — майка Дод прекъсна говорещия. — Я мълчи с твоя ветроход, от който нищо не разбираш! Аз познавам „Swallow“ и Уолпоул, който струва повече от всичките ти десет линейни кораба. Но нали „Swallow“ се намира във водите на Калифорния, а?

— Бил е, бил е там, но е получил заповед да заобиколи носа и да се отправи към Ню Йорк. Той трябва да е някой много костелив орех, това корабче. Сигурно всички знаете историята с „L’Horrible“, който беше отвлечен от рейдовете на Сан Франциско от капитан Кайман, а после така великолепно бе върнат от Уолпоул. Оттогава двата кораба „Swallow“ и „L’Horrible“ плават заедно. Минали са покрай Бразилия от юг на север, стигнали са до ширината на Чарлстън, където са се натъкнали на „Флорида“. Той ги подгонил веднага. Уолпоул бил поел командването на двата кораба и наредил на „L’Horrible“ да започне привидно да бяга в открито море; „Swallow“ пък свалил ветрилата, щангите и върлините и създал впечатлението, че е пострадал страшно много при някоя буря и едва се държал над водата — готова плячка за „Флорида“.

— Да, голям юначага е този Уолпоул! — обади се майка Дод. — Разказвай по-нататък!

— Разрушителят се подлъгал наистина и гонил „Swallow“ чак до плитчините на Блекфол, където заседнал. Едва тогава Уолпоул, издигнал ветрилата, извикал „L’Horrible“ и започнал да обстрелва безпомощният колос. Скоро го довършил. Още с първите си изстрели успял да му отнесе кормилото. Дори се стигнало до абордаж, при което се проляла дяволски много кръв. Но сега „Флорида“ е на дъното, а другите два кораба са на път и могат всеки момент да хвърлят котва тук.

— Почти невероятна история! Откъде я научи?

— Чух я в адмиралтейството, където сигурно щяха да я знаят много по-отдавна, ако метежниците не бяха разрушили телеграфните линии.

— В адмиралтейството ли? Ами че тогава историята е вярна и аз от сърце се радвам за бедния Дженър от „L’Horrible“, защото по този начин е успял донякъде да се реваншира за удара, който му нанесе капитан Кайман.

— Да, това е новина, която радва сърцето и възвисява душата — каза гостилничарката. — Слушайте, момчета, ще ви отворя безплатно буренце бира; пийте, докато ви е сладко, за Съединените щати, за президента, за „Swallow“ и за… и… и…

— И за здравето на майка Дод! — извика един глас. Всички вдигнаха чаши.

— Да живее майка Дод! — чуха се викове от всички страни.

— Да живее майка Дод, да живее старата шалупа! — разнесе се в този момент откъм отворената врата кънтящ басов глас.

Всички се обърнаха към човека, който имаше такова изключително здраво гърло. Но щом го забеляза, гостилничарката нададе радостен вик и се завтече към него.

— Питър Полтър, хиляди пъти добре дошъл в Хоубоукън! Откъде идваш, стари приятелю? От Запада ли?