Капитан Кайман

— Петер Полтер от Лангендорф, кептън — отвърна запитаният, като застана мирно, — първо кормчия на военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, а после кормчия и на бързоходния кораб на Съединените щати „Swallow“.

— А сега кормчия par honneur на същия кораб — добави лейтенантът.

— Кептън! — извика Полтер зарадвано и се накани да му дръпне една благодарствена реч, но капитанът му махна с ръка.

— Добре, добре! Какво мислиш за курса, по който е тръгнал „L’Horrible“?

Петер Полтер разбираше добре, че лейтенантът задава този въпрос само за да поизпита моряшката му съобразителност. Почувствува се напълно в свои води и затова отговори кратко, както подобава пред офицер:

— По липса на хранителни припаси към Акапулко.

— Ще го настигнем ли скоро?

— Да, вятърът е благоприятен и изминаваме повече мили от тях.

— Искаш ли да помагаш на Форстър при кормилото?

— С удоволствие.

— Тогава внимавайте двамата в компаса и картата, за да не се отклоним от вярната посока.

Той се накани да си тръгне, но беше задържан от един съвсем неочакван въпрос на Петер Полтер:

— Към Акапулко или към Гуаякил, сър?

— Защо към Гуаякил?

— За да ги изпреварим и да ги пресрещнем. Така ще ги пипнем по-сигурно, нали очакват преследвачи откъм гърба си. Очите на Уолпоул проблеснаха.

— Съвсем не си лош моряк, Полтър. Имаш право, без колебание ще последвам съвета ти, въпреки че на „L’Horrible“ може да му хрумне от Акапулко да се изплъзне по морския път към Сандвичевите острови.

— Тогава ще трябва да кръстосваме между южния и западния курс, докато ги открием.

— Правилно! Дайте два румба на запад, Форстър! Ще вдигнем всички ветрила. Моите указания гласят — незабавно обратно към Ню Йорк; разправията с „L’Horrible“ може да мине само като краткотраен инцидент.

Той изговори тези думи така спокойно, като че ли пътят около Кап Хорн към Ню Йорк и задържането на един пират бяха ежедневни дреболии. След това се приближи към групата на ловците, каза им добре дошли и уреди настаняването им. Изглежда, индианецът го привличаше особено много.

— Не тъгува ли Винету за родината на апачите? — попита го той.

— Родината на апачите е борбата — гласеше гордият отговор.

— Но битката по море е по-лоша и тежка от битките по суша.

— Вождът на голямото кану няма да види Винету разтреперан!

Уолпоул кимна. Той знаеше, че индианецът казва истината. Постепенно вълненията, които донесе денят със себе си, се поуталожиха и животът на борда отново навлезе в ежедневните спокойни релси. Минаваха ден след ден. Те така много си приличаха един на друг, че ловците, свикнали на неограничената свобода на прерията, започнаха да скучаят.

Още предишния ден бяха пресекли ширината на Акапулко и Уолпоул заповяда да изменят посоката така, че да могат да държат под око и двата пътя — към Гуаякил и към Сандвичевите острови. Беше се появил силен бриз и слънцето залезе сред малки, но тъмни облачета на западния хоризонт.

— Утре ще имаме доста силен вятър, кептън — каза Петер Полтер на Уолпоул, когато той мина при обиколката си покрай кормилото.

— Би било добре за нас, ако през това време и пиратът ни влезе в ръцете. В буря той не може да маневрира като нас.

— Ветрила на хоризонта! — разнесе се гласът на моряка на наблюдателницата на мачтата.

— Къде?

— На север-североизток!

Лейтенантът се озова светкавично горе и взе далекогледа от ръцете на моряка, за да наблюдава сам кораба. После слезе видимо забързан и се отправи към задната палуба, където го чакаше Дженър.

— Заловете се с брасите! — прозвуча заповедта му.

— Какво има? — попита Дженър.

— Не мога да видя още съвсем точно, но е тримачтов кораб също като „L’Horrible“. Нашият кораб е по-малък, а отраженията на слънчевите лъчи във водата заслепяват. И така те още не са ни забелязали. Ще сменя ветрилата.

— Как?

Уолпоул се усмихна.

— Малко приспособления, с чиято помощ ставаме невидими от по-голямо разстояние. Качете се по рейте!

С бързината на котки добре обучените моряци се намериха горе.

— Махнете кливера и горните ветрила! Скъсете ги и ги завържете!

Командата бе изпълнена за миг. Корабът намали скоростта си наполовина.

— Дайте черните платна. Внимавайте!

На палубата имаше няколко резервни тъмни платна.

— Сменете грота, фока и бизана!

За няколко минути тъмните платна замениха светлите. „Swallow“ стана сега невидим за приближаващия се кораб.

— Форстър, промени посоката на юг-югозапад! „Swallow“ се движеше бавно пред другия кораб. Екипажът му се беше събрал на палубата. Уолпоул отново се изкачи горе, за да наблюдава. Беше изминал повече от половин час и бе започнало да се стъмнява, когато слезе отново. Лицето му изразяваше голямо задоволство.

— Всички на палубата!

Тази команда всъщност бе излишна — хората му го бяха наобиколили.

— Момчета, това е „L’Horrible“. Внимавайте какво ще ви кажа!

Всички се скупчиха още по-близо до него в напрегнато очакване.