Капитан Кайман

Радостта на кормчията се предаде и на останалите. Не беше възможно да се лъже, защото под шприта на приближаващия се красив кораб бе разперила острите си позлатени крила направена от дърво синя лястовица. Лейтенант Уолпоул трябва да беше смел и опитен моряк и сигурно разчиташе напълно на всеки един от добре обучените си хора, защото все още не беше скъсено нито едно платно, въпреки че се намираха вече на входа на пристанището. Силно наклонен на една страна, стройният кораб летеше под тежкия напор на ветрилата си, като че ли бе каран с пара. От предната му бронирана кула се вдигна лек облак дим — проехтяха обичайните изстрели за поздрав. От пристанището отговориха. После се разнесе високият звучен глас на командира му:

— Скъсете ветрилата!

Корабът описа къса красива дъга.

— Сваляйте ветрилата, момчета!

Платната се сгърчиха, останали без вятър, и се свлякоха шумно по мачтите. Отначало носът на кораба се изправи нагоре, после потъна, корабът се наклони силно на другата страна, отново се изправи и после застана спокойно върху широките водни кръгове, които се носеха по повърхността и достигаха с плясък огромните правоъгълни каменни блокове на кея.

— Ура! „Swallow“, ура-а! — разнесе се вик от хиляди гърла. Хората познаваха този великолепен кораб или поне бяха чували за него и сега всеки знаеше, че той ще се заеме с преследването, което стоеше в центъра на вниманието на цял Сан Франциско.

Двама мъже в моряшки униформи си пробиваха път сред множеството. Изглеждаха възбудени и отпаднали. Един от тях носеше униформата на лейтенант от военноморския флот, а другият — отличителните знаци на кормчия. Без да попитат някого, те скочиха в една празна лодка, освободиха веригата й, взеха веслата и се устремиха към „Swallow“. Командирът на кораба бе застанал на релинга и гледаше към наближаващата лодка.

— Ахой, лейтенант Дженър, вие ли сте? Къде е „L’Horrible“? — извика той, като се наведе.

— Спуснете бързо въже или въжената стълба, сър — отговори му той, — трябва да дойда при вас на борда!

Стълбата беше спусната. Двамата мъже приближиха лодката и се изкачиха нагоре.

— Перкинс, моят кормчия — представи Дженър придружителя си. — Сър, трябва веднага да ми дадете кораба си! — добави той задъхан от силно вълнение.

— Да ви дам кораба си ли? Как така, защо?

— Трябва да преследвам „L’Horrible“.

— Трябва да… не ви разбирам.

— Откраднаха го, отвлякоха го.

Уолпоул го погледна в лицето така, както се наблюдава някой побъркан.

— Шегувате се по странен начин, лейтенанте.

— Шегувам ли се? По дяволите вашето шегуване! Хич не ми е до шеги! Не мога да бъда в карнавално настроение, след като съм тровен, тормозен от лекарите, разпъван на кръст от полицията и изтезаван от пристанищните власти.

— Говорите със загадки.

— Нека ви разкажа всичко!

Той разказа случилото се със страшна ярост, от която ръцете му потреперваха. Завърши, като повтори думите си:

— Както ви казах, трябва да ми дадете кораба си!

— Не е възможно, сър!

— Как не е възможно? — извика Дженър с гневен поглед. — Защо?

— „Swallow“ е поверен на мен, лейтенант Уолпоул. Мога да го предоставя на някой друг само при заповед отгоре.

— Това е позорно, това е подло, това е…

— Лейтенанте!…

Дженър отскочи назад при заплашителния тон на тази дума. Направи усилие да овладее възбудата си. Уолпоул продължи с по-спокоен глас:

— Ще гледам на тази обида като на недействителна. Гневът не премисля онова, което изрича. Известни са ви законите и разпорежданията не по-зле, отколкото на мен, и знаете съвсем точно, че по собствена воля не мога никому да предавам командуването на моя кораб. Но ще ви успокоя. Веднага ще се заема с преследването на „L’Horrible“. Искате ли да дойдете с мен?

— Дали искам? Трябва да дойда, та ако ще би и в пъкъла!

— Добре. Как беше запасен корабът ви с провизии?

— Имаше най-много за една седмица.

— Тогава нямат друг избор, освен да влязат в Акапулко, Гуаякил или пък Лима — не могат да стигнат в никакъв случай.

— Тогава ще ги настигнем скоро. Вие сам ми доказахте, че „Swallow“ превъзхожда „L’Horrible“. Вдигайте котва, сър, и напред, напред!

— Не бързайте толкова, приятелю! Често бързането е по-лошо от бавните действия. Най-напред има да уреждам тук някои работи.

— Някои работи ли? Господи, кой може в такова положение да мисли за някакви си други работи? Трябва да отплаваме незабавно!

— Не, първо трябва да сляза на сушата, за да дам указанията си във връзка с тази задача. Освен това нямам необходимите провизии; вода и муниции също ни липсват. Трябва да осигурим параход, който да ме изтегли навън от пристанището срещу прилива и… колко оръдия има „L’Horrible“?

— По осем от всяка страна, две на кърмата и на носа едно , въртящо се оръдие.

— Значи в битката ще ме превъзхожда. Форстър!

— Слушам, сър! — отвърна, приближавайки се, кормчията, който от досегашното си място не беше пропуснал нито дума от разговора.

— Слизам на сушата за доклад и ще докарам до кея всичко необходимо. Изпратете един човек до влекача, който, изглежда, разполага с много време. Нека след един час застане пред нас. Няма да се бавя по-дълго.

— Well, сър!