Капитан Кайман

— Може би се сещате за още нещо, от което ще имаме нужда?

— Едва ли, кептън. Знам добре, че сам мислите за всичко! Уолпоул се канеше пак да се обърне към Дженър, когато един от хората му съобщи:

— Някаква лодка при въжената стълба, сър!

-Каква е?

— Цивилна, с осем лица. Има и един индианец между тях, както изглежда.

Лейтенантът се приближи до релинга, погледна надолу и попита:

— Какво има?

Тресков помоли от името на всички за разрешение да се качат на борда. Молбата му бе удовлетворена. Когато се намериха на палубата, Дедли-гън обясни по каква работа беше дошъл. Макар че всъщност Уолпоул нямаше време, той го изслуша спокойно и после му разреши да вземе с хората си участие в преследването. Те бяха осем души: Дедли-гън, племенникът му, кормчията, Холбърс, Хамърдъл, Кънинг, Винету и Тресков.

— Нека кормчията ви покаже къде да се настаните! — каза Уолпоул. — Сега слизам на сушата, но след час вдигаме котва.

— Нека дойда с вас — помоли лейтенант Дженър, — мога да ви помогна при снабдяването, а тук направо ще умра от нетърпение!

— Елате тогава!

Двамата слязоха в лодката, която бе докарала Дженър до кораба, и загребаха към сушата. Едва бяха отблъснали лодката от кораба, когато на палубата му се разигра забавно-трогателна сцена.

Петер Полтер се беше приближил към кормчията.

— Форстър, Джон Форстър, стари моряко, струва ми се, че си станал дори кормчия! — извика той.

Другият се загледа учудено в загорелия от слънцето човек с брадясало лице.

— Джон Форстър?… Стари моряко?… Тоя ми знае името, макар че не го познавам. Ами ти кой си, а?

— Heigh-day, този чудак не познава вече стария си кормчия, от когото е получавал неведнъж добри удари по носа и… ха, я виж! Той пристъпи към Перкинс, когото забеляза едва сега.

— А ето го и мастър Перкинс или както там се казваше този човек, когото някога развеждах по палубата на „Swallow“ в Хоубоукън, а той като награда ме заведе след това при майка Дод и почти ме свлече под масата от пиене!

И Перкинс го зяпна учудено. Не беше необяснимо, че не можеха да го познаят. Целият екипаж на кораба се насъбра около групата и Петер продължи радостно да се обръща ту към един, ту към друг:

— Ето го на и Плоуис, Милър, Олдстоун, кривокракия Бал-дингс, който…

— Кормчията Полтър! — извика един от тях, който най-сетне успя да разбере кой беше този непознат великан.

— Полтър… Полтър… ура, Питър Полтър — хей, да вдигнем стария юначага, да живее, да живее, ура!

Така викаха, крещяха и ревяха моряците един през друг. Шестдесет ръце се протегнаха към него, сграбчиха го и го вдигнаха.

— Раз-два, раз-два, раз-два — поде един моряк със силен басов глас. — Раз-два, раз-два — подеха и останалите маршовия такт; шествието потегли и под „раз-два, раз-два“ любимият другар бе носен на ръце няколко обиколки по палубата.

А той ругаеше, кълнеше и пустосваше. Молеше се да го оставят. Нищо не му помогна, докато най-сетне не се намеси със смях кормчията на кораба и му помогна да стъпи на краката си.

— Слизай от трона, Питър Полтър, и ела отпред при бронираната кула! Трябва да ни разкажеш какви ветрове са опъвали ветрилата ти, стара акуло!

— Добре, добре, ще разкажа, ще разкажа, само най-сетне ме оставете на мира, дяволски момчета! — завика той и започна да удря с мощните си ръце наоколо така, че хората полетяха настрани като слабовати момчета. При весели смехове и викове всички го заблъскаха, затикаха и задърпаха към предната палуба, където, ще не ще, трябваше да разкаже поне в общи линии своите преживявания.

Обаче и службата не беше забравена, при това ни най-малко. Кормчията на кораба изпълни поставената му задача и отдели от развеселената група необходимите хора за текущите работи, въпреки че и те с удоволствие биха останали да чуят как Полтър разказва своите истории.

Ловците бяха станали неми свидетели на тази сцена. Радваха се от сърце на триумфа на добрия моряк, когото всички обичаха, и се разположиха по палубата толкова удобно, колкото им позволяваха необичайните за тях условия.

Индианецът не се беше качвал никога досега на палубата на кораб. Беше се облегнал на карабината си и погледът му обхождаше непознатата среда бавно и равнодушно. Но който го познаваше, знаеше, че равнодушието му крие в себе си силен интерес дори и към най-дребните предмети.

Не беше изминал още и половин час и ето че отсреща на кея бяха струпани хранителните припаси и мунициите, поръчани от лейтенанта. Лодките ги взеха и после бяха вдигнати на борда. Когато Уолпоул се завърна, тази работа бе вече свършена, а и влекачът шумно приближаваше, за да вземе „Swallow“ на буксир.

Сега и капитанът, и екипажът бяха претрупани с работа, но когато излязоха в открито море и влекачът се сбогува с тях, бяха вдигнати ветрилата и вече имаше свободно време за спокойни разговори. Двамата лейтенанти бяха обсъдили необходимото още на брега. Ето че Уолпоул се приближи към кормилото, където стояха Петер Полтър и Форстър.

— Ти ли си Питър Полтър? — попита го той.