Капитан Кайман

— Ние, от бронирания монитор! Капитанът ни е заедно с господата от „L’Horrible“. Good night, сър!

Той се отправи бързо към жилището на госпожа Дьо Вулетр.

Дедли-гън чу разговора им, последва офицера и така се озова пред къщата, където живееше госпожа Дьо Вулетр. И тук цареше голямо безпокойство. От доста време госпожа Дьо Вулетр беше изчезнала безследно, а почти всички гости лежаха из големия салон в безсъзнание или зашеметени. Лекарите, повикани набързо, заявиха, че това е последица от примесена във виното отрова. Заедно с госпожа Дьо Вулетр беше изчезнала скъпоценната колекция от морски карти, както и навигационните инструменти.

Траперът научи всичко това от водените разговори. Лекари, полицаи и моряци влизаха и излизаха тичешком през входната врата, а пред къщата се беше насъбрала огромна тълпа. Сега вече и самият той бе обзет от безпокойство и възбуда. Не можеше да си обясни връзката между Мертенс и тази госпожа Дьо Вулетр, но вече беше абсолютно убеден, че той беше отвлякъл „L’Horrible“ с нейна помощ, въпреки липсващата яснота в отделните подробности.

Дали трябваше да съобщи на полицията какво беше видял апачът? Това би довело до разпити и протакане, които само биха попречили на неговите цели. Имаше само един-единствен бърз и сигурен път, по който щеше да тръгне и полицията:

„L’Horrible“ трябваше да бъде преследван. Дедли-гън реши да стори същото на своя глава. За това обаче бяха необходими преди всичко пари за наемането на някой бърз параход. Следователно трябваше да изчака пристигането на хората си, защото те носеха у себе си всички богатства от скривалището. Сега нямаше повече работа на кея, можеше да се върне при Винету и да се въоръжи с търпение.

Прехвърли се в Оуклънд, потърси Винету и легна до него. Винету заспа, но той остана буден. Непрестанно го измъчваше мисълта, че пиратът може би вече е извън всяка опасност далеч в морето, докато той самият е принуден да остане на сушата, безпомощен да му попречи да офейка, след като го беше преследвал през необятната савана чак,до тук, стъпка по стъпка, преодолявайки неизказани трудности и лишения. Обръщаше се неспокойно ту на една, ту на друга страна и броеше минутите, които го разделяха все още от пристигането на хората му. Имуществото, което носеха със себе си, ги беше забавило и затова той и апачът бяха избързали напред. Според изчисленията му те можеха да пристигнат сутринта и затова очакваше настъпването на деня с трескаво нетърпение.

Звездите малко се интересуват от желанията на човешкото сърце. Те следват спокойно един и същ път от милиони години. Но най-сетне все пак залязват и победоносната светлина на деня плисва лъчите си над обширната земя. Утрото настъпи.

Дедли-гън завиждаше на апача за неговия спокоен, здрав сън и тъкмо размишляваше дали вече не е време да го събуди, когато изведнъж Винету сам се изправи с един скок, огледа се бодро и внимателно, после отново легна на земята и се заслуша. След това пак се изправи и каза:

— Нека моят брат допре ухото си до земята! Траперът го послуша и действително долови съвсем слаб шум, който се приближаваше към града. Синът на саваната го беше дочул дори насън. Винету отново се заслуша внимателно.

— Идват ездачи с изморени коне. Чува ли моят брат цвиленето на един от тях? Това е злият кон на непознатия човек, който е пътувал по Голямата вода.

Той имаше предвид дакотския жребец, на който яздеше кормчията Петер Полтер. Дедли-гън не се учуди на неимоверно изострените сетива на индианеца; отдавна беше свикнал да вижда от него и по-смайващи неща. Той скочи нетърпеливо и се загледа към храсталаците, които все още закриваха приближаващите хора от погледа му.

След известно време те се появиха. Начело бяха Тресков и племенникът на ловеца. Зад тях яздеше кормчията, който както обикновено си имаше много работа със своя кон. След това се задаваха ловците Дик Хамърдъл, Пит Холбърс, Бен Кънинг; другите бяха останали да охраняват скривалището. Всеки един от пристигащите ловци водеше за поводите един или няколко коня или мулета, които изглеждаха тежко натоварени.

— Виждате ли това селище пред нас? — извика Петер Полтер. — Струва ми се, че най-сетне това е Сан Франциско, който не познавам от тази страна, защото винаги съм го виждал само откъм морето.

— Дали го виждаме, или не, е все едно — обади се Хамърдъл, — но я кажи, Пит Холбърс, старий Куне, какво мислиш по този въпрос?

— Ако смяташ, че това е Фриско, Дик, то аз нямам нищо против — отвърна запитаният по своя обичаен начин. — Когато червенокожите ни спипаха край реката и ни замъкнаха в лагера си, хич не ми се вярваше, че някога пак ще видя този край.

— Да, стара върлино — забеляза кормчията, — ако тогава не беше Петер Полтер от Лангендорф, щяха да ви одерат кожите. Но я погледнете към наветрената ни страна! Нека попадна под кила на някой кораб, а после да ме овъргалят в смола и кълчища, ако това не е нашият кърнъл и…

— И Винету, апачът! — намеси се Тресков, като пришпори коня си така, че след кратко време се озова при двамата.