Капитан Кайман

— Тогава си превозвал някого, а? — Сигурно така ще е било, мастър.

— Но не си спирал при никой кораб и се връщаш с празна лодка. Да не си го удавил? Лодкарят се разсмя.

— Нещо подобно. Но ако поизчакаш още няколко часа с въпросите си, ще мога да ти отговоря.

— А защо не по-рано?

— Защото не ми е разрешено.

— Защо не ти е разрешено?

— Не бива, обещах.

Изглежда, че този човек изпитваше удоволствие да бъде разпитван за нещо, за което нямаше намерение да даде сведения. Но ловецът, подтикван от някакво неясно чувство, продължи да настоява:

— А защо си дал такова обещание?

— Защото, защото… слушай, човече, страшно нахално разпитваш… ами защото всеки с удоволствие получава бакшиш.

— Аха, така значи! Заради бакшиша не бива да казваш кого си превозвал, нали?

— Така е.

— Но въпреки това ще ми кажеш, ако ти дам по-голям бакшиш, а?

Лодкарят огледа с недоверие окъсаното кожено облекло на другия.

— По-голям бакшиш ли? Трудно ще ти бъде!

— Колко ти дадоха?

— Спечеленото плюс един долар.

— Само толкова ли?

— Как така само толкова ли. Да не би твоите долари да текат през дупките на дрехите ти?

— Доларите ли? Не. Пари нямам, но имам злато!

— Наистина ли? Толкоз по-добре!

Лодкарят знаеше от опит, че някои изпокъсани хора, идващи от златните мини, носеха у себе си много повече злато, отколкото стотина градски контета, взети заедно.

— Така ли? Е, тогава я погледни това парче! Дедли-гън се приближи до един фенер и показа на лодкаря парче самородно злато, което измъкна от джоба си.

— Брей, да се не види, мастър, това парче струва като нищо пет долара! — извика човекът.

— Прав си! И ще ти го дам, ако ми кажеш онова, за което не бива да говориш.

— Наистина ли?

— Разбира се. И така, кого превози?

— Двама мъже.

— Аха! Как бяха облечени? Ловци ли бяха?

— Не. Приличаха повече на моряци. Бяха със съвсем нови дрехи.

— И това е възможно. Как изглеждаха?

Лодкарят даде такова описание, което съвсем подхождаше на Камен и Летрие, разбира се, в случай че бяха подобрили външния си вид.

— Къде искаха да отидат?

— Към морето, близо до „I’Horrible“, който е хвърлил котва ей там.

— „L’Horrible“ ли? — Дедли-гън наостри уши. — А за какво разговаряха?

— Не можах да разбера.

— Защо?

— Попитаха ме дали съм учил френски и като им казах, че не съм, заплямпаха един такъв миш-маш, че ми писнаха ушите.

— Те са! А къде слязоха от лодката?

— Навътре във водата.

— Невъзможно!

— Точно така стана. Казаха, че са от екипажа на кораба и че се поразходили на сушата за удоволствие без разрешение. Искаха да се приберат, без да ги забележат, и затова заплуваха към кораба.

— И преди това си им обещал… — Да не говоря няколко часа за това. Преди Дедли-гън да успее да зададе следващия въпрос, усети как една ръка стисна рамото му.

— Нека моят брат дойде с мене!

Беше Винету. Той го отведе няколко крачки настрани и го попита:

— Как се казва голямото кану, което стои отсреща във водата?

— „L’Horrible“.

— А как се казва кануто, на което бледоликият, наречен Мертенс, е бил вожд?

— „L’Horrible“, това е същият кораб.

— Дали бледоликият няма да се отправи с лодка към него, за да си възвърне кануто?

Дедли-гън се сепна и попита:

— Как стигна моят червенокож брат до тази мисъл?

— Винету напусна за малко поста си, за да те потърси. Прехвърли се със сала заедно с други бели мъже, които говореха за това кану. Когато слязоха от сала, те почакаха малко и се качиха в няколко лодки заедно с други мъже и един куфар.

— Чу ли моят брат всичко, за което си говореха?

— Искаха да се качат на голямото кану и да избият мъжете в него, защото щял да дойде капитан Кайман.

— И отплаваха навътре в морето?

— Да. В поясите им имаше ножове и секири. Дедли-гън се замисли.

— Нека моят брат се върне обратно на поста си; ловците трябва да пристигнат още преди да се е зазорило.

Апачът последва това указание. Лодкарят също се беше отдалечил със своето златно парче. Ловецът остана сам. Дали наистина „L’Horrible“ щеше да бъде сполетян от необикновена участ? Беше сигурно, че Винету не се е излъгал, но ако корабът наистина трябваше да бъде нападнат, тогава откъде тези хора можеха да знаят с такава точност за пристигането на преследвания престъпник?

Докато все още размишляваше, откъм рейда се разнесоха един след друг три изстрела. Въпреки късния час на кея за кратко време се събра голяма тълпа, любопитна да разбере какво означават алармените изстрели. Тъмнината не позволяваше да се различат всички кораби в пристанището и на рейда, но раздвижените светлини на корабните фенери бяха сигурен признак, че се беше случило нещо неочаквано.

Една шестместна военна лодка, командвана от мичман, спря съвсем близо до ловеца. На брега се намираше случайно някакъв кормчия, който се приближи до мичмана и го попита:

— Какво става в залива, сър?

— „L’Horrible“ излиза в открито море с изпънати платна.

— Е, какво от това?

— Какво от това ли? Всичките му офицери се намират на сушата и имам заповед веднага да ги уведомя за станалото. Положително този номер е работа на някакви престъпници!

— Кой даде изстрелите?