Капитан Кайман

Екипажът се пръсна. Командващият тичаше от едно място на друго, за да дава тихо заповедите си. Котвата беше прибрана, платната се издигнаха и благоприятният вятър започна да ги издува. Корабът се подчини на кормилото. Завъртя се бавно, разряза насрещните вълни и се понесе в открито море.

Едва тогава откъм палубата на бронирания кораб се разнесе изстрел… и втори… и трети. Там моряците знаеха, че офицерите на „L’Horrible“ са слезли на сушата, забелязаха раздвижването на кораба, разбира се, със закъснение и естествено най-напред предположиха някакво необичайно обстоятелство или може би и някакво незаконно действие. Ето защо бяха дадени три алармени изстрела — сигнал за всеобщо внимание.

Новият капитан на „L’Horrible“ беше застанал на задната палуба. Дългия Том стоеше край него.

— Слушай, Том, забелязаха, че се измъкваме! — каза той. Том хвърли изпитателен поглед нагоре към платната, които се открояваха на нощното небе.

— Нищо няма да им помогне. Твърде късно си отвориха очите. Но, сър, откъде знаете името ми?

— Струва ми се, че капитан Кайман би трябвало да го знае. Доста много си плавал по света заедно с мене.

— С вас? Не ми се сърдете, сър, добър офицер сте, вече го забелязах за това кратко време, но не сте Кайман, аз го познавам.

— Ха, не съм, но ще бъда.

— Няма да свърши добре тази работа. Хората искат да служат само под негово ръководство, а и онзи с червения белег, искам да кажа агентът, който ни завербува, ни обеща, че Кайман е още жив и ще бъде тази вечер на палубата.

— Човекът с червения белег ли? Ти наистина ли не го позна?

— Да го позная ли?… Него?… През целия си живот не съм го виждал!

— Хиляди пъти си го виждал. Том, хиляди пъти, ти казвам, си го виждал или по-правилно си я виждал. Спомни си!

— Него?… Нея?… По дяволите, нея… нея?… Да не би… да не би да е мис Адмирал?

— Тя беше. И мислиш ли, че няма качествата да играе ролята на капитан Кайман?

Дългият отстъпи изненадано няколко крачки назад.

— Дявол да го вземе, сър — мис, исках да кажа, това е една съвършено невероятна история. Струва ми се, че са ви обесили, когато проклетите военни превзели „L’Horrible“!

— Не е съвсем така. Но слушай: тук на борда си единственият човек, който наистина познава капитана. Ще си мълчиш, че аз и агентът сме едно и също лице, и ще ги оставиш да си мислят, че съм капитан Кайман. Разбираш ли ме?

— Напълно!

— Е, а ти няма да съжаляваш за това!

— Хм, все ми е едно дали командването се поема от някой сър или от някоя мис, стига само да имаме добра плячка. Можете да разчитате на мен.

— Добре. Но я виж, светлините в пристанището и по рейда се оживиха. Готвят се да ни преследват. Ха, за два часа няма да ни виждат вече, дори и да беше бял ден.

Брадатият нареди да се вдигнат всички платна, така че наклоненият на една страна кораб зацепи вълните с удвоена бързина. После се хвана с една ръка за вантите, за да изпита напълно удоволствието, от което бе лишен толкова дълго време — да чувства под краката си този великолепен платноход.

Едва когато започна да се развиделява и присъствието му на борда не беше вече необходимо, той слезе и се отправи към каютата си. Там се намираше куфарът му. Гореше една лампа.

— Хм — усмихна се хитро на себе си, като се огледа с видимо задоволство в помещението, — Дженър не бил чак толкова загубен, колкото си мислех. Подредил се е великолепно. Но преди всичко трябва да проверя дали тайното ми скривалище, за което дори и Кайман нищо не знаеше, е все още непокътнато.

Той отмести едно огледало и натисна намиращото се зад него едва забележимо копче. Напред отскочи двойна вратичка и разкри отвор, в който се виждаха струпани различни книжа. Брадатият посегна към тях.

— Наистина всичко си е на мястото! Скривалището е добро, ще го използвам веднага!

Той извади ключ и отвори куфара. Една преградка в него съдържаше само пачки банкноти и фишеци с монети.

Той прибра парите в скривалището, затвори го и отново постави пред него огледалото. След това измъкна от куфара бельо и различни дрехи, които нареди в гардероба на каютата. После извади и онези скъпоценни навигаторски уреди, които лейтенант Дженър беше забелязал при госпожа Дьо Вулетр.

— Ако този лейтенант знаеше само защо неговата красива дама се занимава с такива „скучни“ неща! Кълна се във всички светии, ударът, който направих днес, е най-големият през целия ми живот! Бих искала само да знам какво би казал капитанът, ако беше тук и…

— Ще каже браво, Клерон! — разнесе се зад гърба й и една ръка падна на рамото й.

Ужасена, тя се обърна светкавично и втренчи широко разтворените си очи в лицето на току-що споменатия капитан.

— Кай… Кай… Кайман! — заекна тя с писклив глас.

— Капитан Кайман! — кимна той със спокойна усмивка на превъзходство.

— Не е възможно! Неговият дух… неговият… неговият…

— Дрън-дрън! Да не би боцманът на „L’Horrible“ да вярва в духове?

— Но как… къде… кога… как си попаднал във Фриско, а и тук на борда?

— Това „как“ ще ти го обясня по-късно, но „защо“ сигурно знаеш, нали?

— Нищо не знам!