Капитан Кайман

Чу се шум от преместването на стол. Човекът си тръгна. Бретини го беше разпознал и по гласа, макар че той беше престорен — човекът се опитваше да говори с по-басов глас. Чутото беше толкова смайващо и необикновено, че Бретини остана известно време напълно неподвижен и сигурно би стоял така още, ако едно тихо „пет!“ не го бе стреснало и извадило от това вцепенение. Марк Летрие бе застанал между двете бараки и му махаше с ръка.

— Тя си тръгна, бързо, бързо!

Капитанът се измъкна от тясното пространство между двете постройки, и то тъкмо навреме, за да види как обектът на неговите наблюдения изчезва зад най-близкия ъгъл. Двамата мъже тръгнаха бързо подир него, като преминаха из мръсните улички на предградието, а после и по широките улици на по-заможните градски квартали, докато достигнаха оградата на една усамотена градина. Тук човекът се огледа внимателно и като не забеляза нищо подозрително, се прехвърли през оградата с пъргавината на котка. Преследвачите му останаха на пост около един час, ала напразно. Той не се върна повече.

— Сигурно живее тук, Марк. Я да потърсим къщата, към която е тази градина!

За да постигнат целта си, трябваше да минат по една странична уличка. Когато излязоха от нея, забелязаха великолепна карета, спряла пред входа на една къща, която не можеше да бъде друга, освен търсената. Току-що в каретата се беше качила една дама, която направи знак на кочияша да тръгва. Двамата отстъпиха назад в уличката. Изящната карета премина наблизо, така че можаха да различат чертите на жената.

— Тя е! — извика Марк.

— Да, тя е. Изключено е да се заблуждаваме. Ще остана тук, а ти ще отидеш до къщата и ще се опиташ да научиш как се казва сега.

Летрие се подчини на това нареждане и след кратко време се върна с желаните сведения.

-Е?

— Госпожа Дьо Вулетр!

— Аха! А къде живее?

— Притежава целия първи етаж.

— Ела да вървим към пристанището, там ще ти разкажа и други неща!

Те тръгнаха в споменатата посока, като по пътя си се отбиха в един „store of dressing“. Напуснаха го с напълно променена външност, с ново бельо и нови дрехи. Насочиха се бавно към кея, като си пробиваха път през човешкия мравуняк. Внезапно по лицето на Летрие се изписа силна уплаха. Той хвана капитана и го издърпа зад голям куп натрупани бали.

— Какво има? — попита го той.

— Погледни направо, капитане, и виж дали не познаваш човека, застанал под големия кран!

— Ах, по дяволите, Дедли-гън! Значи не сме ги заблудили, а са ни последвали по петите. Къде ли са се сврели другите?

— Сигурно проклетият полицай ги е разпръснал из града, за да ни дебнат и да открият къде сме отседнали.

— Положително. Дали старият ни е забелязал вече?

— Не ми се вярва. Когато го видях, лицето му бе обърнато встрани, а и в сегашното ни облекло ще му е трудно да ни разпознае, ако не се намираме твърде близо до него.

— Така е. А сега погледни малко нататък към рейда. Познаваш ли кораба, хвърлил котва близо до бронирания кораб?

— Хм, да — това, това е, дявол да го вземе, това може да бъде само нашият „L’Horrible“! Познах го веднага, колкото и да са бърникали по платната и такелажа му.

— Тогава ела!

Двамата тръгнаха между най-гъстата човешка тълпа и потърсиха отдалечена странноприемница, където наеха отделна стая. Тук можеха да разговарят необезпокоявани.

— И така, ти позна нашия „L’Horrible“? — попита Бретини -Мертенс.

— Веднага, капитане.

— Знаеш ли под чия команда е сега?

-Не.

— А знаеш ли под чия команда ще бъде утре по това време?

— Във всеки случай под командата на същия човек.

-Не.

— Значи ще има смяна на командирите, а?

— Точно така. Сегашният ще трябва да „пие от голямата чаша“, а на негово място ще се появи някой си Камен, или ако искаш — капитан Кайман.

Марк Летрие се усмихна.

— Тогава може би мис Адмирал отново ще стане боцман, а? — обади се той, като се включи в предполагаемата шега.

— Разбира се.

— И ще мете палубата с бича си, както някога.

— А може и да не мете. Тази пантера ще бъде опитомена. Можеш да разчиташ на това!

— А верният Марк Летрие? Какъв пост ще получи?

— Все ще се намери нещо подходящо.

— Жалко за хубавите пясъчни кули!

— Ами ако това не са пясъчни кули, а здрава, сигурна и непоклатима постройка?

Летрие наистина бе слисан от сериозния сигурен тон на Бретини. Той погледна капитана изпитателно в очите и промърмори: ,

— Хм, в този свят някои невъзможни неща стават възможни, поне за хора като нас.

— Вярно е. Слушай, Марк, какво ще ти кажа! — И той му разказа какво беше подслушал зад дъсчената стена на кръчмата, като прибави своите предположения и изводи, направени след доловения разговор. Марк беше учуден.

— По дяволите! От това женище наистина може да се очаква подобно нещо!

— Тя ще изпълни замисленото, можеш да бъдеш сигурен в това.

— А ние?

— Не ти ли казах, че още днес вечерта ще заповядвам на палубата на „L’Horrible“?

— Добре, но тя ще се възпротиви.

— Ха! И по-рано й заповядвах, така ще бъде и сега. Тя си е все същата. Да откраднеш кораб! От пристанището на Сан Франциско! Нечувано! Но това ни устройва отлично. Какво щастие, че я видяхме и я разпознахме, въпреки че се беше преоблякла!