Капитан Кайман

Когато пристигнаха в скривалището, траперът видя от ясно по-ясно каква грешка бе извършил. Намериха трупа на поста и веднага забелязаха, че всички помещения на пещерата са били претърсвани — от кого, в това едва ли можеше да има съмнение. За свое успокоение Дедли-гън се убеди най-напред, че скъпоценният запас от златни зърна и златен прах не е бил открит. Но затова пък се изплаши толкова повече, като видя, че липсва портфейлът с чековете. Яростта, която го обзе, се предаде и на другите. Чуваше се едно-единствено мнение и то беше, че Мертенс и приятелят му трябва да бъдат преследвани веднага. Не биваше да се бавят нито минута, защото, щом бегълците стигнеха първото населено място, парите щяха вече да им помагат да пътуват по-бързо. Но и траперите трябваше да се снабдят с необходимите средства. Щом ставаше въпрос за време, не можеше да са без пари. И така, беше щастие в нещастието, че бегълците не бяха намерили и златото!

Осма глава Пиратска хитрост

Който се приближи към Сан Франциско откъм изток, трябва най-напред да спре в Оуклънд, защото тук пътят му се препречва от залива Сан Франциско, широк единадесет километра. Но това не е непреодолимо препятствие, защото са осигурени много възможности за прехвърляне на хора и коне. Преминаването ставаше тогава с широките оуклъндски салове.

С един от тези плавателни съдове се прехвърлиха и двама ездачи, които дори по време на пътуването не слязоха от седлата си. Конете, изглежда, бяха от добра раса, въпреки че бяха много изтощени. Ездачите имаха външността на хора, които дълго време не бяха имали нищо общо с благословените дарове на цивилизацията. Сплъстените им бради стигаха до гърдите, широкополите ловджийски шапки, напълно обезформени, спускаха плачевно перифериите си ниско над лицата им. Кожените им дрехи изглеждаха като направени от изсъхналата и напукана кора на някое дърво, а и цялото им останало снаряжение свидетелстваше за страшно и мъчително пътуване, което двамата мъже бяха преодолели.

— Най-сетне — grace a dieu! — въздъхна шумно един от тях.

Пристигнахме, Марк, и ми се струва, че мизерията и нещастието няма да си имат повече работа с нас. Другият поклати опечалено глава.

— Извинявай, капитане, но аз не съм такъв оптимист. Ще се почувствам напълно сигурен едва тогава, когато застана на палубата на някой кораб, който плава в океана на няколко мили оттук. Нека ме вземат всички дяволи, ако Дедли-гън и бандата му не са и сега по петите ни!

— Възможно е, но не е вероятно. Както ги заблудихме, сигурно са повярвали, че сме се отправили през планинския проход към Британска Колумбия. Във всеки случай не направихме напразно това страхотно отклонение.

— Много ми се иска да не се лъжеш, но от тази траперска сбирщина очаквам всичко и мисля, че най-доброто за нас е колкото може по-бързо да се озовем на борда на някой кораб, който не иска да има вече нищо общо с тази нещастна страна.

— Преди всичко ни е нужно отново да придобием човешки вид.

— Пак ще ни трябват пари.

— Така е. Я погледни насреща!

Той посочи с десницата си към една барака, над чийто нисък покрив бе поставена дъска с надпис: „Jonathan Livingstone, horse-haggler“.

— Търговец на коне — обади се Марк, — едва ли ще ни предложи много пари за полуумрелите ни от глад животни!

— Ще трябва да видим!

Те подкараха конете си към това място. Когато скочиха от седлата, от вратата излезе един човек, който от километър си личеше, че е голям скъперник.

— Кого търсите, джентълмени? — попита той.

— Почтения мастър Ливингстън, сър.

— Това съм аз.

— Купувате ли коне?

— Хм, да, но такива не — отвърна той, като отправи към стоката презрителен, но същевременно и внимателен поглед.

— Well, тогава гуд бай, сър!

Мертенс се метна веднага на седлото и се накани да тръгне.

— Slowly, мастър, полека, полека, вярвам, че човек все пак може да поогледа животните!

— Ако не купувате „такива“, тогава няма какво повече да си кажем. Пред вас не са застанали грийнхорни!

— Тъй, тъй! Тогава я слезте пак! Хм, за окайване са, направо са за окайване! Идвате от саваната, нали?

— Йес!

— Много малко бих могъл да дам; трябва да очаквам да ми умрат всеки момент — каза той, като оглеждаше подробно животните. — Колко искате за тях?

— А какво предлагате?

— За двата коня ли?

— За двата.

— Хм, тридесет долара, ни повече, ни по-малко. Мертенс отново се намери на седлото и без да му отговори, подкара коня.

— Стоп, сър, накъде тръгнахте? Струва ми се, че искахте да ми продадете конете си!

— Ще ги продам, ама не на вас!

— Тогава върнете се, де! Давам четиридесет.

— Шестдесет!

— Четиридесет и пет!

— Шестдесет!

— Петдесет!

— Шестдесет!

— Невъзможно! Петдесет и пет и ни цент повече!

— Шестдесет и ни цент по-малко. Сбогом.

— Шестдесет? Не, и през ум не ми минава — но чакайте, спрете де, почакайте, имате ги, шестдесет, въпреки че тези добичета съвсем не заслужават толкова пари!

Мертенс се върна усмихнат и слезе отново от коня си.

— На, вземете ги, и то заедно с оглавниците!