Читаем Капитан Кайман полностью

— Това няма да стане. Дедли-гън ще ни преследва, щом открие бягството ни.

— Но нали не знаем къде е лагерът на индианците!

— Няма значение. Не е необходимо да се отдалечаваме много, а ще си потърсим скривалище нейде наблизо и ще изчакаме развитието на нещата.

— Всъщност това е правилно, капитане, защото, ако сега се срещнем с червенокожите, ще трябва да се върнем пак, а за това съвсем ми се е изпарило желанието. Във всеки случай е по-умно да изпратим тези добри хорица вместо нас в огъня, а пък после ще видим по какъв практичен начин ще се доберем до кестените.

— Абсолютно на същото мнение съм. Ела!

Те навлязоха няколко метра навътре в храсталака и се скриха в гъсто оплетените му клонки. Останаха на това място безмълвни, заслушани с напрегнато внимание в тишината на нощта.

Ето че се разнесе тих шум, приличен на шумоленето, причинено от някое насекомо.

— Индианците! — прошепна Мертенс.

Не се беше излъгал. Водени от белия ловец и сина на вожда Мато-си, те се приближаваха един подир друг, наредени в дълга нишка, която се придвижваше напред много предпазливо. Спряха пред тайния изход, за да се съвещават за кратко време. След това започнаха да изчезват един по един в тесния отвор на потока.

Обаче двама от тях останаха на пост пред него.

Измина дълго, дълго време. Небето, което в тъмнината не можеше да се отличи от короните на дърветата, започна да се откроява. Отначало можеше да се различат стволовете на отделните дървета, после по-дебелите клони, след това и клончетата. Тук-там се заобаждаха сънените гласове на птичките -нощта започна да отстъпва на деня, развиделяваше се.

Двамата индианци стояха на пост неподвижно на двата бряга на потока, на мястото, където той излизаше от планинските недра. Положително изпитваха силно нетърпение поради неочаквано дългото забавяне на своите хора, но нито една черта на младежките им бронзови лица не издаваше това. Те напълно приличаха на две статуи, въоръжени с всички индиански оръжия, подпрени на дулата на карабините си.

Изведнъж проехтяха едновременно два изстрела, така че се сляха в един-единствен гърмеж; двата поста се строполиха на земята с пронизани глави. В следващия миг край тях изникнаха две човешки фигури, които бяха преминали незабелязано тясната „врата на потока“. Това бяха Дедли-гън и дребният Бен Кънинг.

— Хи-хи-хи-хи! — засмя се последният. — Много рано са излетели от гнездата си тези малки момчета. Още не са се научили да си отварят очите и ушите. Виждаш ли, че имах право? Забравили са да заличат следите си и сега ще можем да издирим лагера им, където държат дебелия и дългия, вързани като колети.

— Бен, ще можеш ли сам да се изкачиш отново в пещерата?

— Защо не? Да не мислиш, че ще се изплаша, ако глътна няколко капки вода?

— Тогава върни се обратно и доведи останалите до това място, като заобиколите около планината. Междувременно ще видя накъде водят тези следи. Нека остане както обикновено само един пост, защото околността е напълно прочистена. Ще вървя пред вас, а вие ще ме следвате. Но бързай, за да ме стигнете по-скоро!

Дребният трапер кимна в знак на съгласие и изчезна в отвора, а Дедли-гън тръгна по следите. Те бяха толкова ясни, че поне в началото не беше необходимо кой знае какво внимание;той ги поглеждаше бегло от време на време, докато разучаваше местността наоколо. Ето защо този иначе толкова проницателен човек не можа да забележи следите на двамата бегълци, които те бяха оставили неволно поради нощната тъмнина. Скоро той изчезна между дърветата, като се движеше по следите на индианците.

Отново измина доста време и ето че капитанът прошепна:

— Лошо, много лошо! Тези храбри млади индианци са се изкачили успешно до пещерата по опасното въже, но веднага са ги ликвидирали. Много жалко за тях! Сега пак сме сами срещу Дедли-гън и хората му!

— Капитане, няма ли да е по-добре да тръгнем тайно подир него? — попита Марк Летрие. — Ако искаме да се измъкнем щастливо, трябва да имаме коне на всяка цена, а можем да разчитаме само на конете на индианците.

— Невъзможно е. Ловците ще тръгнат след нас и веднага ще забележат дирите ни.

— Какво ни пречи да обезвредим стария веднъж завинаги? Имаме ножове.

— Марк, вършили сме много трудни неща, но не сме уестмани. Този трапер има изострен слух и ни превъзхожда с оръжията си. Дори и да успеем да му забием добре ножовете си и да стигнем до конете, само след няколко минути по петите ни ще бъде цялата побесняла банда.

— Ако очистим стария, няма защо да се страхуваме от останалите. Откаченият кормчия, Тиме, безобидният полицейски шпионин, всички те нищо не разбират от прериите и са…

— Ами Винету, апачът? — прекъсна го Мертенс.

— По дяволите, да, за него изобщо не помислих. Cher dieu, той е в състояние сам да ни настигне и да ни унищожи с проклетия си томахок. Но какво да правим? Не можем все пак вечно да лежим тук.

— Марк, ти си малоумен. В скривалището има огромно златно богатство. Ще изчакаме, докато ловците тръгнат и…

— И после?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза