Капитан Кайман

Стените на това помещение бяха покрити с нещавени кожи за да се изолира влагата, а по пода имаше няколко грубо изработени столове и сандъци. Двамата се нахвърлиха веднага трескаво на сандъците. Но и в тях не откриха така желаното злато, а само дрехи и различни други предмети. В бързината си те разхвърляха всичко наоколо по пода. Ето че капитанът нададе полувисок радостен вик. Беше открил стар, изтъркан портфейл, който лежеше на дъното на един от сандъците, грижливо увит в парче плат.

— Не е злато, но може би е нещо ценно! — каза той.

Излезе в голямата пещера, защото там бе по-светло, и отвори портфейла.

— Какво има вътре, капитане? — попита Летрие със затаен дъх.

— Нищо, абсолютно нищо, и тук съм се излъгал — отвърна запитаният спокойно, въпреки че вътрешно се беше разтреперал от вълнение. Съдържанието на портфейла се състоеше от изключително ценни чекове. Дедли-гън беше депозирал значителни количества злато в различни банки на източните щати и бе получил чекове на същата стойност. Притежателят на чековете можеше да получи срещу тях пари от всяка банка. Но, разбира се, че не беше необходимо Летрие да знае това.

Сумите, на които бяха издадени тези чекове, не принадлежаха само на Дедли-гън, а бяха собственост на всички трапери. Затова бяха и толкова големи. Във всеки случай някъде имаше известно количество златни зърна и златен прах, но двамата не можеха да ги намерят. Тъкмо когато разменяха недоволни забележки по този въпрос, доловиха някакъв шум. Това беше постът, който се връщаше в пещерата. Мертенс го застреля с един от намерените револвери, който веднага беше заредил.

— А сега да се махаме! — каза той след това. — Трябват ни коне. Дано да ги намерим!

Взеха всичко, което си бяха избрали, и се отправиха към предния, обикновения вход на пещерата. Като се намериха навън, тръгнаха покрай потока и скоро стигнаха до тясна пътека; тя водеше до тревиста горска поляна, където бяха конете на траперите. Оседлаха набързо две от животните, понеже намериха при дърветата седла и оглавници, възседнаха ги и препуснаха…

Междувременно всички ловци с изключение на онзи пост, който бе останал при пещерата за своя зла участ, вървяха по следите на младите индианци, за да освободят Дик Хамърдъл и Пит Холбърс. Бързо настигнаха Дедли-гън, който беше тръгнал преди тях. Той беше взел всичките си хора, защото не можеше да знае с колко червенокожи щеше да си има работа. Той вървеше начело с Винету и разчиташе следите. Те бяха много ясни, защото червенокожите бяха вървели през нощта; не представляваше никаква трудност да се върви по тях. Въпреки това изминаха часове, преди ловците да забележат пред себе си гората, където беше лагерът на индианците и където вчера синът на вожда беше оставил Хамърдъл и Холбърс. Не биваше да се приближат към нея в права линия, защото сигурно щяха да бъдат забелязани. Ето защо се отклониха от дирята встрани, така че достигнаха гората на едно място, отдалечено може би на четвърт час път от мястото, където следите на индианците излизаха измежду дърветата.

След като навлязоха в гората, отново завиха в желаната посока, така че да достигнат лагера не фронтално, а отстрани. С всяка крачка трябваше да стават все по-внимателни. Мъжете притичваха от храст на храст и от дърво на дърво, като търсеха винаги добро прикритие, докато Винету се спря и направи знак с ръка на следващите го хора. Беше доловил гласове и сега се запромъква напред заедно с Дедли-гън. Скоро видяха мястото, което търсеха. Веднага траперът забеляза, че е бил прекалено предпазлив, като е взел със себе си всичките си хора, тъй като край двамата вързани пленници на земята седяха само трима души, а именно двама индианци и белият, който вчера беше накарал индианците да нападнат скривалището на траперите. Само след няколко минути лагерът беше обграден. Тримата щяха да се предадат без съпротива, но бяха застреляни въпреки волята на Винету и Дедли-гън. След това прерязаха ремъците на пленниците.

— Ама колко непредпазлив трябва да си бил, Дик Хамърдъл, та си се оставил да те заловят тези момчета! — каза Дедли-гън.

— Дали съм бил предпазлив, или не, е все едно — отвърна дебелият, като протягаше крайниците си, — просто ни спипаха. Нищо не можеше да се направи. Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм! — отвърна дългият. — Ако мислиш, Дик, че нищо не можеше да се направи, то имаш право, защото ние и нищо не направихме, за да не ни спипат.

— И един бял е имало с тях? — учуди се Дедли-гън.

— Да — кимна Хамърдъл, — и именно този мръсник е открил скривалището ни. Заведе младия вожд, за да му го покаже, но после, когато трябваше да се проведе нападението, не тръгна с тях, а остана тук. Какво е положението сега? Червенокожите не се върнаха.

— Всички са убити. Ще ви разкажем по пътя как стана това. Сега ще тръгваме веднага, защото оставихме само един човек у дома.