Капитан Кайман

— Влезте вътре, мастър. Нека другият ги подържи малко! Търговецът го отведе в едно малко помещение, разделено на две със завеса от басма. Той изчезна зад завесата, след което се появи отново с парите.

— Ето шестдесет долара. Получавате безбожни пари!

— Ха, я не ставайте смешен! Но, хм, познавате ли добре града?

— По-добре от много други хора.

— Тогава сигурно ще можете да ми дадете някои сведения…

— За някоя странноприемница ли?

— Не, трябва ми някой по-услужлив банкер или кредитна банка.

— Кредитна… хм, а по каква работа?

— Това е второстепенен въпрос!

— Първостепенен е, сър, щом искате верни и точни сведения.

— Искам да продам ценни книжа.

— А срещу какво са издадени?

— Срещу златен прах и златни зърна.

— Гръм и мълния! Я ми ги покажете!

— Няма смисъл.

— Защо? Ако документът е в ред, ще го купя и аз самият. Понякога се занимавам с подобен род сделки, нота бене, ако печеля нещо при това.

— Има какво да се спечели!

Мертенс извади намерения в скривалището на траперите портфейл, избра един от чековете и го подаде на търговеца. На лицето на последния се изписа учудване и той хвърли изпълнен с уважение поглед към окъсания и одърпан човек, който притежаваше такова голямо богатство.

— Двадесет хиляди долара на името на притежателя, депозирани при Чарлс Брокмън, Омаха! Чекът е редовен. Колко искате?

— Колко давате?

— Половината.

Мертенс дръпна чека от ръката му и се отправи към изхода.

— Сбогом, мастър Ливингстън.

— Стойте! Колко искате?

— Всеки банкер ще ми плати начаса осемнадесет хиляди в суха пара, но тъй като вече съм дошъл при вас и много бързам, дайте ми шестнадесет и ще получите чека.

— Невъзможно! Дори не знам дали сте законният…

— Well, сър, значи не искате и с това въпросът е решен! Човекът го задържа за ръката. Той предлагаше все по-висока сума, докато най-сетне донесе иззад завесата исканите от Мертенс пари. Принадлежеше към онези търговци, които винаги разполагат с големи суми готови пари, въпреки невзрачния си външен вид и умишлено бедно поддържаното обзавеждане на дома си.

— Ето ви парите; какво да се прави, днес ми е слаб ангелът. Имате ли и други чекове за Продан?

— Не. Сбогом!

Мертенс си тръгна. Ливингстън го изпроводи навън и пое конете. Двамата непознати се отдалечиха. Приближи се един слуга, за да свали оглавниците и седлата на животните.

— Добра сделка — промърмори търговецът на коне Ливингстън, — великолепна раса, с красива конструкция; големи трудности са издържали и при добро гледане ще се съвземат бързо.

Той все още се занимаваше със закупените коне, когато по тясната уличка се разнесе силен конски тропот. Появиха се в галоп двама ездачи, които бяха дошли със следващия сал. Единият беше индианец, а другият бял, с дълга коса, спускаща се до плещите му. И по тяхната външност можеше да се разбере, че бяха преодолели дълъг път с големи несгоди, но в стойката и поведението им не се забелязваше никаква умора. Същото можеше да се каже и за великолепните им коне.

Като преминаваше в галоп покрай търговеца, индианецът погледна бегло към него и в следващия миг вдигна коня си на задните крака и се върна.

— Нека моят бял брат погледне тези коне! — каза той. Другият го беше последвал със същата бързина до бараката. Един кратък поглед беше достатъчен, той видя надписа, приближи коня си до търговеца и поздрави:

— Good day, сър! Току-що сте купили тези коне, нали?

— Йес, мастър — отвърна търговецът.

— От двама мъже, които изглеждаха така… Той описа много точно Мертенс алиас Бретини и Волф алиас Летрие.

— Вярно е, мастър.

— Тук ли са още тези хора?

-Не.

— Накъде отидоха?

— Не знам. А това и никак не ме засяга.

— Но трябва да сте видели в каква посока са тръгнали.

— Завиха зад онзи ъгъл. Повече нищо не мога да ви кажа, Човекът се позамисли, огледа остро и изпитателно търговеца и после продължи:

— Само коне ли купувате?

— Коне и други неща.

— И нъгитс?

— Да. Имате ли?

— Имам, само че не са у мен. Те са у хората ми, които ме следват. Мога ли да ви ги предложа?

— Щом не е веднага, може. Току-що дадох всичките си пари.

— На двамата мъже ли?

— На единия от тях.

— Да не ви е продал ценни книжа?

— Да.

— На каква стойност?

— За двадесет хиляди долара.

— Ще бъдете ли така добър, сър, да ми покажете документа?

— Защо?

— За да разбера дали това е бил джентълменът, с когото толкова много искаме да се срещнем.

— Хм, тъй! Ще ви покажа чека, но няма да го пипате. Той влезе в бараката и след малко излезе с чека. Непознатият го разгледа внимателно и кимна с глава.

— Само този чек ли получихте от него?

— Само този.

— Благодаря, сър! Тези хора едва ли ще се върнат, но ако все пак това стане, не купувайте нищо повече от тях, а накарайте да ги арестуват! Ценните книжа са мои, те ми ги откраднаха. Може би пак ще ви посетя!

Той обърна коня си, индианецът последва примера му и двамата отново препуснаха в галоп по улицата. Не размениха нито дума помежду си, докато достигнаха кея на пристанището. Тогава белият попита:

— Моят червенокож брат преследва следите на разбойниците през необятните простори на саваната заедно с мен. Но ще останем ли заедно, ако бъда принуден да се кача на някой кораб?