Капитан Кайман

— После — зашепна капитанът, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе, — после ще се върнем по същия път, по който дойдохме до тук.

— Небеса! В пещерата?

— Разбира се!

— И ще се оставим да ни заколят там!

— А може би и не. Нали чу, че само един-единствен ловец ще остане на пост. Той ще застане доста надалеч от пещерата, край потока, и изобщо няма да ни забележи.

— Ах, вярно! Полковникът извърши голяма грешка, че не остави пост от тази страна при потока.

— Разбира се. И така, връщаме се в пещерата.

— В пещерата! — повтори Марк въодушевено, тъй като новото приключение започна да му харесва.

— Ще потърсим златото… Златото ли?

— Ще го отмъкнем и…

-И?

— Ще се въоръжим, тъй като в пещерата има най-различно огнестрелно и хладно оръжие.

— Вярно е, има цяла оръжейна.

— После ще наръгаме с нож поста.

— Това е наистина необходимо.

— Ще си вземем по един добър кон. ,

— А къде са скрити животните, капитане?

— Наистина, не знам още, но все ще можем да ги намерим. Ловците яздят винаги нагоре във водите на потока. Нейде близо край него трябва да има някакво място, където връзват и оставят конете си. Ако огледаме бреговете внимателно, положително ще го открием.

— А после? — попита Марк Летрие.

— После се махаме. Ще видим в каква посока, но сигурно ще е на запад. Ако намерим злато или пари, ще трябва да се стремим да стигнем Сан Франциско, за да…

Той прекъсна изречението си. Накара го да замлъкне някакъв скърцащ шум, който стигна до ушите им от едната им страна. Разнесоха се тихи стъпки. През храстите се промъкваше Бен Кънинг, а след него вървяха всички обитатели на скривалището с изключение на единствения пост, който беше останал. Между тях видяха и Винету. Без да се спират, ловците следваха дирите на Дедли-гън, който нарочно бе оставял поясни следи. Двамата бегълци притаиха дъх. Един-единствен поглед на острите и опитни очи на апача можеше да забележи оставените от тях следи, които всъщност се различаваха сега вече много трудно. Обаче опасността се размина щастливо, защото Винету се осланяше на вървящите пред него трапери и вниманието му не бе насочено към земята.

— Grace a dieu! — обади се Летрие, когато пукането на клонките се отдалечи и изчезна. — Наистина, че в един момент всичко бе заложено на карта. Въпреки че съм мокър до мозъка на костите си, така се изпотих, като че ли се намирам в някоя баня.

— Време е да действаме. Но трябва да сме предпазливи и да заличаваме всяка следа след нас.

Ръцете им не бяха свикнали с тази работа и затова измина значително време, преди да изчезнат в издълбаното корито на потока. Пътят им беше познат, веднъж бяха минали вече по него, и въпреки че беше труден, те се озоваха щастливо горе в пещерата. Летрие се катереше след своя господар и тъкмо беше пуснал въжето и се изправяше в пещерата, когато почувства, че Мертенс го спира. Двамата се бяха намерили пред куп човешки тела, натъркаляни наоколо в най-различни пози. Като ги опипаха, те се убедиха, че са убитите индианци. След като прескочиха през труповете, те стигнаха до онова място в пещерата, където преди това бяха лежали вързани. Тук можеха отново да разговарят помежду си. По тялото на Летрие преминаха тръпки.

— Бррр, капитане, тези нещастници са били залавяни и избивани един след друг, щом са се изкачвали до пещерата. Какво щастие, че се скрихме, иначе трябваше да тръгнем с тях и щеше да ни сполети същата участ.

— Сега няма време за такива размисли. Напред, към оръжията!

Върнаха се към онази част от пещерата, която служеше за склад на траперите. Освен главното помещение, встрани се виждаха и отворите на няколко малки пещери, прилични на стаи. По стените на една от тях бяха накачени всевъзможни оръжия, каквито изисква животът в прерията. Имаше също в големи количества барут, олово и калъпи за леене на куршуми. В съседното помещение имаше запаси от храни, но не бяха големи. В главната пещера гореше лампа с лой и фитил; използваха я, за да осветят и другите помещения.

Двамата мъже се снабдиха най-напред с всичко необходимо. Едва след това започнаха да търсят скритите съкровища. Обаче всичките им усилия останаха напразни. Скъпоценното време течеше, търсенето им ставаше с всяка изминала минута все по-трескаво, а нямаше никакви резултати.

— Скрито е старателно, Марк — обади се най-сетне Мертенс, когато се озоваха пред последното малко помещение, което още не бяха претърсили. — А дори и да го открием, как ли ще го вземем с нас? Златото е тежко и не знам какво бихме правили.

— Ще го натоварим на резервните коне.

— Това би била единствената възможност, но значително ще забави бягството ни, ще пречи на придвижването ни. Но я виж, това трябва да е жилището на Дедли-гън.