Капитан Кайман

— Ще дойда с тебе, чичо — каза Тиме. — Аз имам най-голямо основание да се уверя, че са ни здраво в ръцете.

Той взе един от горящите клони, за да осветява пътя на вървящия пред него трапер. Когато стигнаха при пленниците, Дедли-гън ги огледа внимателно. При това погледът му се спря на варовитото, влажно и не съвсем твърдо дъно на пещерата. За част от секундата по лицето му пробягна тръпка на изненада, но тя едва ли можеше да бъде забелязана, тъй като червеникавата и слаба светлина падаше върху него отстрани.

— Всичко е наред. Ела! — каза той спокойно и напусна пещерата заедно с придружителя си. Но като се върна при своите хора, бе достатъчен един полувисок вик, за да се скупчат веднага всички около него.

— Слушайте, хора, не съм се излъгал. Индианците не само че са тръгнали насам, но са и били вече в скривалището. Открили са го!

По лицата на хората му се изписаха учудване и уплаха. Те веднага хванаха дръжките на револверите и ножовете си. Предводителят им продължи:

— Трябва да споделя с вас една тайна, която премълчавах досега в името на всеобщата сигурност. Пещерата има таен изход.

— Аа! — разнесе се тихо наоколо.

— Открих го още в същия ден, когато открих и пещерата. Водата на потока пада отвесно надолу към дъното на пещерата. Долу е издълбала дълбок вир, откъдето си е проправила път през планината и изтича навън. По онова време спуснах покрай водите на водопада двойно здраво въже, слязох по него и разбрах, че по потока може да се излезе навън, на открито. Въжето е все още там и се намира в добро състояние. Сега, когато бях при нашите пленници, за да видя какво правят, забелязах по земята чужди стъпки, а един поглед към двамата ме убеди, че ремъците им са разхлабени.

— Как е могло да стане? — попита Тресков. — Самият аз ги вързах, и то така, че без чужда помощ не можеха да се освободят.

— Индианците са изпратили няколко следотърсачи, които са успели да открият изхода. Влезли са навътре, изкатерили са се по въжето, намерили са пленниците, разхлабили са ремъците им и положително са ги снабдили с някакви оръжия. После са се върнали, за да доведат своите хора.

— Тогава защо не са взели със себе си капитана и Марк Летрие? — попита Тиме.

— Защото тогава са щели да се издадат, ако открием преждевременно отсъствието на пленниците. Преди всичко трябва да обезвредим тези двама опасни нехранимайковци, като ги вържем пак здраво. Напред, племеннико, ние ще вървим начело! Другите ще ни следват тихо, за да се нахвърлят върху тях веднага, щом започнат да се съпротивляват. Ще се опитаме да избегнем всяко кръвопролитие!

Докато бяха разменени тези реплики, в пещерата се водеше друг тих разговор.

— Марк, забеляза ли погледа му? — попита Мертенс шепнешком, щом Дедли-гън и Тиме се отдалечиха.

— Какъв поглед?

— Който Дедли-гън хвърли към земята?

— Не, изобщо не го погледнах този негодник.

— Той откри всичко.

— Не е възможно! Нали си тръгна съвсем спокоен.

— Това е само хитро преструване! Той забеляза стъпките на ловеца и индианеца; веднага разбрах по лицето му, въпреки слабата светлина. У него се бе събудило подозрение. После хвърли един бърз, но много изпитателен поглед към ремъците ни и тонът на неговото „всичко е наред“ ми даде само допълнително доказателство, че е прозрял всичко.

— Проклятие! Ами ако си е отишъл само за да доведе хората си и да ни вържат пак? Просто да се побъркаш!

— Сигурно ще ги доведе.

— Тогава ще се съпротивлявам до последна капка кръв. Защото, ако ни вържат пак, всичко вече е загубено. Ще ни напъхат на някое друго място, а тук ще посрещнат индианците.

— Положително! Но съвсем не е необходимо да се съпротивляваме.

— Как така?

— Най-простият и същевременно единствен път за спасението ни е веднага да избягаме.

— Но ако се лъжеш, капитане, ако старият изобщо нищо не е забелязал?

— Все едно е. В такъв случай те сигурно няма да влязат тук преди идването на индианците, така че няма да открият бягството ни и планът на нападението няма да бъде осуетен. Да изчезваме, нали научихме какъв е пътят. Бързо, преди да е станало късно!

Те се освободиха от ремъците и станаха. После се отправиха към шумящия водопад, след продължително и трескаво търсене намериха въжето и се спуснаха по него. Като се озоваха край кипящата и бучаща вода във вира, Мертенс, който беше пръв, хванал с ръце въжето, затърси с крака по околните скалисти стени ниския страничен отвор, в който се втурваше изтичащата вода. Откри го и с едно засилване се намери вътре в него; придърпа въжето към себе си, за да може спътникът му да го последва по него. Това бяха опасни мигове за двамата бегълци, които поради бученето на водопада нямаха никаква възможност да се ориентират по гласовете си. Въпреки това смелото им начинание завърши успешно. Като газеха във водата ниско приведени, след известно време те излязоха на открито, разбира се, съвсем мокри, но иначе здрави и читави. Изправиха се и се спряха за малко да си поемат дъх от напрежението, защото съвсем се бяха изтощили.

— Ще трябва да почакаме тук, докато дойдат индианците -каза Летрие.