Капитан Кайман

— Хм, ако мислиш, Дик, че няма защо да се страхуваме и срамуваме, тогава понатъпчи му в ушите няколко думи!

— Дали ще му ги натъпча, или не, е все едно, но иначе би могъл наистина да си помисли, че сме си глътнали езиците от страх. И така, нека чуе нещо от нас!

Траперът остана спокоен при думата „подлец“. Сега повтори въпроса си:

— От хората на Дедли-гън ли сте?

— Да, а ти не си, защото нашият кърнъл понася около себе си само честни хора.

— Ругайте колкото си искате, щом от това ви става по-леко, засега нямам нищо против. Как ви наричат?

— Ако беше прекосил Мисисипи преди двадесет години и ако беше търсил четиридесет години, може би щеше да намериш някого, който би могъл да ти каже как се казвам. Но сега е твърде късно.

— Все ми е едно. В скривалището ви има злато, нали?

— Много, много злато, във всеки случай много повече, отколкото можеш да вземеш.

— Къде сте го закопали?

— Все едно къде е закопано, важното е да го намериш!

— Колко голяма е групата ви?

— Многобройна е, а всеки един от тях може да те пречука!

— Кой беше индианецът, който помогна на вашия предводител да избяга?

— Това вече мога да ти кажа — казва се приблизително Винету.

— Апачът?

— Дали е апач, или не, е все едно, но сигурно трябва да е той.

— Колко изхода има скривалището ви?

— Толкова, колкото и хора има в него.

— Опишете ми пещерата!

— Разгледай си я сам, ще ти бъде по-полезно!

— Добре, както искаш! Можеше да облекчиш положението ви, но тъй като сам си го търсиш, ще бъдете измъчвани и изгорени! Ще ви откарат в селата на огелаласите, а можете да си представите какво ви чака там.

— Ха, дали ще ни измъчват и изгорят, е все едно. Засега обаче сме все още тук, а ти внимавай да не те поначукам малко, та да можеш после да се изпържиш и изпечеш по-добре, когато ти се усмихне щастието да заемеш нашето място.

Траперът им обърна гръб.

— Нека моите червенокожи братя вържат тези бели мъже още по-здраво. Те заслужават смъртта на кола на мъченията!

Хамърдъл и Холбърс бяха вързани още по-жестоко и бяха захвърлени на земята. Огънят продължаваше да гори, но беше поддържан толкова бавно и оскъдно, че миризмата на дима се усещаше на съвсем малко разстояние. Отблясъците на залеза, които доскоро бяха играли във върховете на дърветата от вековната гора, бяха изчезнали. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, а под короните на дърветата цареше такъв мрак, че само силното и опитно око на индианеца или уестмана можеше да различи най-близките предмети.

Ето че сега Траперът тръгна заедно с младия вожд на индианците, за да му покаже пещерата на Дедли-гън. Другите останаха по местата си. Младият вожд стъпваше безшумно след белия. Пътят, който следваше траперът със сигурност въпреки голямата тъмнина, водеше в права посока през гората между великанските дънери на столетни дъбове и буки, докато двамата се озоваха на брега на един поток. С удвоено внимание те продължиха да вървят срещу течението му. След известно време стигнаха до мястото, където водите на потока излизаха от планинските недра. Тук растяха гъсти храсталаци. Траперът протегна ръце, разтвори ги и изчезна между тях. Индианецът го последва. Двамата се озоваха в ниска естествена галерия, по дъното на която течеше потокът. Те запълзяха бавно напред на ръце и крака във водата. Пътят им беше изключително труден. И траперът минаваше сега за първи път по него; днес беше идвал само до входа. Може би около половин час продължиха да се промъкват срещу течението към вътрешността на планината, като следваха многобройните завои, образувани от потока, и преминаваха през малки водовъртежи, докато доловиха тихо бучене, което се засилваше с всяка изминала минута. Най-накрая то се превърна в силен грохот, който заглушаваше дори и силния човешки говор.

Бяха се озовали пред водопад. Високо горе над тях се намираше скривалището на Дедли-гън, а пред краката им се забелязваше сигурно доста дълбок вир, издълбан от падащата вода. От него водата изтичаше покрай тях надолу. Ако действително този път на потока се използваше като таен изход, тогава трябваше да има някакво съоръжение, което правеше възможно спускането от горе на долу покрай падащата отвисоко вода.

Траперът заопипва наоколо с ръце. Очакванията му не останаха излъгани. Намери двойно въже, дебело и устойчиво, направено от влакната на пълзящи растения с навързани по него многобройни възли, така че не бяха нужни големи усилия за хората да се изкачват и слизат по него. Той сподели със спътника си това откритие, а също и онова, което трябваше сега да направят. Тъй като говоренето беше безполезно, всичко стана с жестове. След това той изпробва дали въжето бе закрепено горе здраво и започна бавно да се изкачва по него. Индианецът го последва.