Капитан Кайман

— Слава Богу, хора, че се натъкнахме на червенокожите, защото по този начин ще мога да сляза от моя звяр! — отвърна кормчията и се смъкна внимателно от гърба на коня си с такава физиономия, като че се беше отървал от някоя страшна опасност. — Колцина са били?

— Петима, съвсем сигурно е. А също така няма съмнение, че са от огелаласите.

— Как позна?

— Четирима от тях имат наскоро заловени полудиви мустанги. Животното на петия ни е избягало, когато се справяхме с пазачите им. То е било използвано после при лова на останалите. Бъдете готови за бой. Трябва да ги проследим и да разберем какви са намеренията им!

Тримата мъже прегледаха карабините си, приготвиха и останалите си оръжия, след което се отправиха по оставените следи. Тяхната посока не им подсказваше нищо относно целта на червенокожите. Дирята ги изведе най-после до тясна, дълбоко врязана рекичка, която е била преплувана от индианците, защото по отвъдния й бряг можеше да се различат оставените от тях следи. Скритият между храстите Хамердъл огледа предпазливо разкриващия се пред тях хълмист терен.

— Ще трябва да ги последваме и отвъд реката. Замислят някакъв пъклен план и като пресметна, че сме на…

Той не можа да продължи. Във въздуха изсвири ласо, примката се затегна около врата му и го събори на земята. Същото сполетя и другите двама. Преди да могат да помислят за съпротива, безмилостните ремъци се притегнаха около тях, враговете им се нахвърлиха, обезоръжиха ги и ги вързаха здраво. Бяха петима индианци.

Направо гигантски бяха усилията, които положи кормчията, за да се отърве от ремъците, но всичко бе напразно. Бяха направени от бизонска кожа и бяха много здрави. Единственият резултат беше презрителното ръмжене от страна на индианците. За разлика от него Пит Холбърс и Дик Хамърдъл приеха нещата по-спокойно. Те мълчаливо се покориха на съдбата си.

Най-младият от индианците пристъпи към тях. Високо сплетената му коса бе украсена от три орлови пера, а по плещите му се спускаше кожата на ягуар. Огледа ги със заплашителен поглед и като направи презрително движение с ръката си, заговори:

— Бледоликите мъже са слаби като малките на прерийното куче. Няма да могат да скъсат ремъците си!

— Какво каза този подлец? — попита Петер Полтер, който не разбра индианеца.

Но спътниците му не отговориха.

— Бледоликите мъже не са никакви ловци. Те не виждат, не чуват и са глупави. Червенокожите мъже забелязаха, че ги преследват, прекосиха реката, за да ги заблудят, а после се върнаха. Бледоликите не са научили никаква хитрост и сега лежат на земята като жаби, които могат да бъдат убити с тояга.

— Mille tonnerres, няма ли да ми кажете най-после какво бърбори този нехранимайко, а? — извика кормчията, като направи безуспешен опит да се изправи. Двамата му другари не се обадиха и сега.

— Бледоликите мъже са страхливи като мишките. Те не се осмеляват да разговарят с червенокожия мъж. Срамуват се, че лежат пред него като…

— Дявол да го вземе, питам ви какво казва бе, мошеници такива! — изкрещя Петер Полтер, който се беше ядосал сега повече на мълчанието на двамата ловци, отколкото на положението, в което се намираха поради непредпазливостта си.

— Дали казва нещо, или не, е все едно — обади се Хамердъл, — но той те нарича глупава и страхлива жаба, защото си бил толкова непредпазлив, та си се оставил да те заловят.

— Глупава… страхлива жаба… Така ли ме нарича… само мене ли? А не хванаха ли и вас? Чакайте, тарикати такива, той ще разбере кой е Петер Полтер от Лангендорф, ама и вие ще разберете! Мене ме бил наричал жаба, само мене, ха-ха-ха! Е, почакайте, тогава ще му докажа, че само аз, единствено аз не се страхувам от него!

Той присви бавно мощните си крайници. Индианците се бяха отдръпнали встрани, за да се съвещават тихо, така че не забелязаха това движение.

— Едно, две, три… адио, Дик Хамърдъл, адио, Пит Холбърс… и дано скоро опънете платна след мене!

Доверието, което имаше във великанската си сила, не го бе изоставило в момента на това почти свръхчовешко напрежение. Ремъците се скъсаха, той скочи светкавично на крака и се втурна към коня си, метна се на седлото и се понесе в галоп.

Индианците бяха считали бягството на някой от пленниците си за невъзможно, а и действията на кормчията бяха толкова бързи, че беше изминал вече значително разстояние, когато те се добраха до огнестрелните си оръжия. Куршумите им не го улучиха, но двама от тях се метнаха на конете си, за да го преследват. Другите останаха при двамата пленници.

По време на този инцидент не се бе чула нито дума, нито вик. Сега към ловците отново се приближи младият индианец, който бе говорил преди това, и попита:

— Познавате ли Дедли-гън, белия ловец? Запитаните не го удостоиха с отговор.