Капитан Кайман

И най-завистливият човек трябваше да признае, че господарката на този дом беше най-очарователна измежду всички присъстващи дами. Тя умееше така да изговаря всяка дума и в най-малкото й движение имаше толкова грация, че всеки, който я наблюдаваше, се чувстваше неволно привлечен от нея, а после и за дълго време запленен от чара й.

В този момент тя си почиваше, небрежно отпусната на плюшения диван, като си вееше с едно украсено с перли ветрило. Тъмните й очи бяха отправени с нескрит интерес към лейтенант Дженър, който й беше представен от капитана на военния брониран кораб.

— Заобиколили сте Кап Хорн, лейтенанте? — попита го тя.

— Да, но не идвам направо оттам. Кръстосвах продължително време пред провлака.

— Ах, каква скучна работа, нали? А не сте ли имали време досега да хвърлите котва някой път тук?

— За съжаление, не. Моряшката служба е сурова.

— Знаете ли, лейтенанте, въпреки това се чувствам особено силно привлечена от мореплаването.

— Така ли? В морето наистина има нещо привлекателно дори и за дамите. Но онова, което се разбира обикновено под „мореплаване“, е толкова прозаично и… опасно, че едва ли някоя лейди сериозно би…

— Ха — прекъсна го тя, — не всяка жена се страхува от опасностите, както и не всеки мъж е Херкулес. Родена съм на един остров, заобиколен от вода. Имах много роднини на континента, пътувах често между острова и континента, много пъти съм била на север в Ню Йорк и Бостън, веднъж бях дори на нос Добра надежда. У мен се събуди такъв интерес към морето, който се разпростря върху всичко, свързано с него. Дори проявих любопитство и към навигационните науки, които са така трудни за лаиците и прозаични, както се изразихте вие. Но ако имате желание да влезете в работния ми кабинет, бих могла да ви дам най-сигурни доказателства за това твърдение.

— Може би кракът ми е твърде светски, за да има право да пристъпи прага на такава светиня.

— Така си мислите! Тук хората живеят непринудено и независимо от обичайните правила в обществото; положително няма да проявя нетактичност спрямо моите гости, ако ви помоля да ми подадете ръка!

Тя сложи ръката си в неговата и двамата преминаха през няколко помещения, докато стигнаха до неголяма стая, която твърде малко или изобщо не заслужаваше названието „работен кабинет“. Беше малка, уютна и обзаведена с изискан разкош.

Мадам Вулетр се приближи до бюрото от скъпоценно дърво, отвори едно сандъче и извади от него пълна колекция най-точни и скъпоценни морски карти. В други сандъчета бяха наредени всички прибори, необходими при управляването на един кораб.

Дженър не можа да скрие учудването си от това неочаквано съкровище. Той си призна искрено:

— Трябва да ви кажа, мадам, че в моята каюта приборите не са по-добри от тези!

— Възможно е. Нямам обичай да задържам у себе си негодни предмети.

— Но тези уреди могат да се употребяват само в практиката, и то след солидна подготовка!

— И не вярвате, че една жена може да има такава подготовка?

— Досега не съм срещал жена, която да ме убеди в противното.

— Тогава ви моля да ме изпитате!

Очите й се спряха на откритото му и честно лице с израз на нескрита веселост, но един внимателен наблюдател би открил в тях и известна доза подигравка или презрение.

— Да ви изпитам ли? — засмя се той. — Та кой човек, застанал срещу вас, би могъл да запази спокойствието, необходимо за тази цел! На борда на моя кораб няма да се чувствам толкова смутен.

— Този „L’Horrible“ е великолепен кораб, сър, най-великолепният, който познавам. Но знаете ли, че би трябвало да ви мразя заради него?

— Да ме мразите? Защо?

— Защото на него трябваше да прекарам в страдания най-лошите и страшни часове от моя живот.

— Вие сте била на „L’Horrible“? — попита той учудено.

— Да. Знаете ли историята на този прочут или по-скоро известен с лошата си слава кораб?

— Горе-долу.

— Слушали ли сте, че на борда му е имало една жена, когато е бил пленен?

— Разбира се.

— Била е на борда на пътническия кораб, който е попаднал после в ръцете на капитан Кайман.

— Така е било!

— Е, тази жена бях аз!

— Вие ли? Каква среща, мадам! Трябва по-късно да ми разкажете непременно за това небивало приключение!

— Мога ли да си пожелая нещо, сър?

— Говорете!

— Бих искала да видя „L’Horrible“, ще ми разрешите ли пак да се кача на палубата му, мястото, където изгубих толкова много?

— Разбира се! — отвърна той зарадван, че ще може да я разведе из своето малко, добре подредено царство.

— А кога?

— Когато пожелаете!

— Тогава утре, сър, утре предиобед.

— С удоволствие, с голямо удоволствие, мадам. Присъствието ви ще освети мястото, което понастоящем е и мой дом.

— Тогава ще имаме и възможност да проведем изпита --засмя се тя закачливо. — Но бих искала, лейтенанте, посещението ми да не ви причини никакви неудобства. Нито съм адмирал, нито комодор и нямам никакво право да преча по какъвто и да било начин на моряшките ви задължения.