Читаем Капитан Кайман полностью

Който нарами пушката си във форт Гибсън на Арканзас и повърви няколко дни нагоре по течението й, ще достигне малко поселище, което се състои от няколко обикновени блокхауса, общо пасище и една стояща малко настрани постройка, чиято табела показва на хората още отдалече, че това е „store“ и „boardinghaus“. Стопанинът на това заведение не е привикнал да задоволява високи изисквания и затова и самият той няма такива към хората, които влизат и прекарват времето си при него. Никой не знае какъв е бил по-рано и откъде е дошъл. Затова и той не пита никого за името му, за намеренията му или за целта на пътуването му. Хората се сдобиват при него с всичко необходимо, взимат по един „дринк“ по желание, бият се, ръгат се с ножове или пострелят малко един срещу друг и после всеки си тръгва по пътя. Който пита много, има нужда от много време, а за американеца времето струва повече от един отговор, който може да си даде и самичък.

В пивницата седяха няколко мъже с такъв външен вид, с какъвто едва ли можеха да се появят в цивилизовано общество. Колкото и да бяха различни дрехите им, те все пак имаха нещо общо: от пръв поглед си личеше, че това е облекло на истински трапери и скватери, които едва ли са чували някога какво е това добър шивач, а сами задоволяват нуждите си където могат и както могат.

Където се съберат неколцина уестмани, там сигурно има нещо хубаво за пийване и се разказват интересни неща. В момента присъстващите гледаха мълчаливо пред себе си, но това си имаше своята причина: една от онези „мрачни и кървави истории“ от пограничните райони беше току-що завършила и всеки от слушателите търсеше из спомените си някоя друга. В този момент един от тях, който седеше най-близо до малкото прозорче на блокхауса, извика силно:

— Хора, я станете и погледнете към реката! Ако не ме лъжат старите ми очи, оттам се задават двама green-beaks, двама новаци, каквито и със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Вижте само как седят на конете си, господ да им е на помощ! Какво ли търсят такива хора из нашите хубави гори?

Всички наставаха, за да огледат новопристигащите; само един от тях остана на мястото си. Сега и онзи, който беше извикал другите, си седна, като се облакъти широко на масата. Беше си свършил работата и нищо друго не го интересуваше. Той беше твърде странна личност. Изглежда, че природата, е имала намерение да създаде от него дълго парче въже, толкова много го беше разтеглила на дължина; всичко по него беше удължено: и лицето, и вратът, и гърдите, и тазът, и ръцете, и краката бяха дълги, страшно дълги, като при това изглеждаха така слаби и немощни, че човек се страхуваше да не би да види как още първият по-силен порив на вятъра разнищва и отнася в различни посоки частите на тялото му. Челото му беше открито, но отгоре на главата му се мъдреше някакъв безформен предмет, който някога, преди много години, е представлявал може би цилиндър. Сега обаче всяко негово описание изглеждаше невъзможно и безполезно. По слабото му лице имаше брада, да, но тази брада се състоеше едва от стотина косъма, които растяха самотно и разпръснато по двете му страни, по брадичката и горната му устна; някои от тях достигаха почти до пояса му. Ловната дреха, която носеше, изглежда, произхождаше още от младежките му години, защото едва закриваше горната част от трупа му, а ръкавите й достигаха само два-три пръста под лактите му. Двете нещастни обвивки на краката му са били може би някога кончови на моряшки ботуши, сега обаче имаха вид на стари и пробити кюнци, които някъде около глезените се срещаха с така наречените horse-feet, които се правят особено често в Южна Америка от още топлата кожа на конските крака.

— Имаш право, Пит Холбърс — заяви един от гледащите през прозореца. — Това са наистина новаци, които не ни засягат особено. Оставете ги да правят каквото си щат!

Любопитните хора насядаха по местата си. Отвън се чу конски тропот. Разнесе се груб глас, като че ли беше навикнал да раздава заповеди, след което вратата се отвори, за да пропусне двамата, за които вече бе станало дума.

Докато за втория от тях не можеше да се каже нещо особено, то първият имаше външност и маниери, които другаде не можеха да не направят впечатление.

Не беше извънредно здраво сложен, но особеният му начин на поведение и движение му придаваха вида на изключително як и властен човек. Силно обгорялото му от слънцето лице имаше красиви и правилни черти и беше обградено от гъста черна брада. Дрехите му бяха съвършено нови, оръжията му, както и оръжията на неговия спътник, бяха излезли съвсем наскоро от магазина на търговеца — толкова чист и излъскан вид имаха те.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза