Капитан Кайман

Изглежда, че природата го беше създала като пълна противоположност на Пит Холбърс. Беше нисък и извънредно дебел човечец; такива фигури се срещат рядко в Америка и никога не знаеш дали трябва да се страхуваш от тях, или да им се смееш. Късото му закръглено тяло бе пъхнато в някакъв чувал от бизонова кожа, чиято първоначална материя вече не можеше да се забележи, защото всяка рана на старата дреха беше лекувана с някое парче необработена кожа или друг материал със съмнителен произход, и то по такъв начин, че с времето цялата повърхност беше станала кръпка до кръпка и шев до шев; отделните парчета вече се застъпваха едно друго също като керемидите на покрив. Краката му бяха натикани в две обвивки, които не можеха да се нарекат нито ботуши или обувки, нито чорапи или гамаши. На главата си носеше безформен предмет, който много отдавна трябва да е представлявал кожена шапка, но сега по него не беше останал нито един косъм. Загрубялото от дъжд, слънце и вятър лице, от което хитро поглеждаха две малки очички, беше лишено от всякаква растителност. Многобройните белези от наранявания придаваха на лукавите му черти донякъде и войнствен вид. Ръцете свидетелстваха за груба работа. Въоръжението му беше обичайното за Запада. Нямаше нищо особено с изключение на карабината, която беше поставил напреки на масата пред себе си. Тя заслужаваше по-добро описание. По външен вид напомняше някоя стара цепеница, домъкната от горския гъсталак, за да послужи при сбиване. Дървените й части бяха изгубили първоначалната си форма, бяха така нарязани, изподраскани и напукани, като че ли са служили за игра на плъховете, а между тях и цевта се беше насъбрала такава мръсотия с неописуем състав, че дървото, мръсотията и металната част образуваха монолитно цяло и съвсем не се различаваха вече едно от друго. Дори и най-добрият европейски стрелец не би се осмелил да стреля със старата тояга, и то от страх да не експлодира това чудо. И въпреки това и днес може да срещнете из прериите подобни невзрачни на вид пушкала, с които случаен човек никога няма да даде точен изстрел, ала собствениците им никога не пропускат целта.

Сега той се беше изправил пред непознатия, погледна нагоре към него с неописуемо примигване и каза:

— Все едно къде и как ще стане това. Да не мислите, сър, че Дик Хамърдъл се е мотал десет години из университетите, за да изучава държането на речи? Каквото ви казвам, това е, няма друго. На когото му е малко, нека отиде при някой друг да слуша проповеди. Ние се намираме в саваните, където хората използват белите си дробове за по-полезни неща от бърборенето. Запомнете това!

— Дик Хамърдъл, наистина сте били в университета, защото говорите така хубаво, като най-добрия мормонски проповедник. Само че забравихте да ми кажете онова, което искам да знам. Питам още веднъж: как, кога и къде мога да се срещна с Дедли-гън?

— По дяволите, човече, до гуша ми дойде! Нали чухте, че ще го намерите, това е напълно достатъчно! Сядайте при чашата си и изчакайте развитието на нещата. Не искам някакъв си грийнхорн да ми чете конско евангелие!

— Грийнхорн ли? Да не би да имате желание да се запознаете с ножа ми?

— Pshaw, сър! Какво ме интересува вашият knife? Ако искате, можете да набождате на него бръмбари или да бръснете дървесни жаби. Обаче Дик Хамърдъл не е човек, който ще се уплаши от карфицата ви. По държанието си не ми приличате на уестман и затова пак ще повторя. Все едно дали ви харесва, или не: вие сте грийнхорн, погрижете се това да се промени!

— Well, тогава ще се промени ей сега! Той отиде в ъгъла, където беше облегната карабината му, грабна я, запъна спусъка й и попита заповеднически:

— Мастър Хамърдъл, къде мога да намеря вашия кърнъл? Давам ви само една минута време. Ако и след това не сте отговорили на въпроса ми, вече изобщо няма да можете да отговаряте. Намираме се в саваната, където всеки сам си създава законите!

Траперът гледаше в чашата си с най-голямо безразличие; абсолютно по нищо не си личеше, че наистина бе чул предупреждението. Останалите се радваха на спора, който им беше добре дошъл, защото носеше разнообразие; те оглеждаха очаквателно ту единия, ту другия от противниците. Само Пит Холбърс, изглежда, предварително беше убеден по какъв начин щяха да се развият нещата; той тикна удобно мършавите си пръсти между тялото и колана си, простря надалеч от себе си неимоверно дългите си крака, които като че ли му пречеха да наблюдава приятеля си. Новодошлият продължи:

— Е, мастър, минутата изтече! Ще получа ли отговор, или не? Ще броя до три: едно.,, две… тр…

Той не успя да изговори опасното „три“. До „две“ Хамърдъл беше седял спокойно и равнодушно, но след това със светкавична бързина, каквато едва ли някой можеше да очаква от него, грабна старата карабина, насочи я, от дулото й изскочи пламъче, изстрелът изтрещя в тясното помещение с многократно по-голяма сила и строшената пушка падна от ръцете на непознатия на пода. А още в следващия миг той се намери на земята, като Дик беше коленичил до него и бе опрял ножа си до гърдите му.