Капитан Кайман

— Ние всички сме братя. Ние всички ще умрем, ако не можем да застреляме някакъв дивеч. Всички ние трябва да имаме барут и патрони. Дай ми онова, за което те помолих.

— Не може!

— Това последната ти дума ли е?

— Последната.

Индианецът го сграбчи светкавично с лявата си ръка за гърлото, а с дясната измъкна лъскавия си ловджийски нож.

— Тогава вече няма да можеш да даваш и на белите си братя патрони и барут. Великият дух ти разрешава още една минута време. Ще ми дадеш ли каквото искам, или не?

Ловците бяха наскачали и се канеха да се нахвърлят върху червенокожия, под чиято желязна хватка ханджията стенеше и се гърчеше. Той обаче застана с гръб към стената и с гордо вдигната глава извика заплашително:

— Кой ще се осмели да докосне Винету, апача? Тези думи оказаха изненадващо въздействие. Едва се бяха разнесли и хората, които се канеха да го нападнат, се отдръпнаха, като не криеха уважението и почитта си към него. Името на Винету беше име, което предизвикваше уважението и на най-смелите и дръзки ловци и трапери.

Този индианец беше син на Инчу-чуна, най-прочутия вожд на апачите. Страхливостта и коварството на племето му бяха станали причина по-рано да получи от враговете си прозвището „пимо“. Но откакто Инчу-чуна беше станал вожд на племето, постепенно страхливците се бяха превърнали в най-сръчните ловци и най-храбрите воини. Името им всяваше страх у хората далеч отвъд планинските вериги, а храбрите им набези бяха съпътствани винаги от голям успех, въпреки че броят на мъжете, с които предприемаха далечните си походи през неприятелските територии чак до далечния Изток, съвсем не беше голям. В тях се беше прочул със смелостта си и Винету, синът на Инчу-чуна. Въпреки младостта му — по онова време той беше едва двадесети пет годишен — името му беше предмет на разговори край всички лагерни огньове.

— Пусни ме! — извика ханджията. — Ако си Винету, ще получиш всичко каквото желаеш!

— Hough! — разнесе се гласът му с доволен гърлен тон. -Великият дух те накара да кажеш тези думи, човече с червена коса. Иначе щях да те събера с твоите деди, а там щях да изпратя и всеки друг, който би се опитал да ми попречи!

Той го пусна и докато Уинкли излизаше, за да потърси в склада си исканото от него, се приближи към Хамърдъл и го попита:

— Защо бледоликият мъж седи тук и празнува, докато червенокожи неприятели застрашават вигвама му?

Дик вдигна поглед от чашата си и отвърна троснато:

— Дали седя тук, или другаде, е все едно. Познава ли ме апачът?

— Винету не те е виждал досега, но забелязва на дрехата ти знака на своя храбър приятел и вече знае, че си от неговите хора. Нима Дедли-гън, прочутият ловец, трябва сам да се бие за скалповете на огелаласите, които са тръгнали да го търсят?

— Огелаласите ли? — Дик Хамърдъл скочи светкавично, като че ли бе зърнал под масата някоя гърмяща змия. Пит Холбърс също стана и се озова при индианеца само с една-единствена крачка на дългите си крака. — Какво знае червенокожият за огелаласите?

— Иди бързо при своя приятел и ще научиш всичко от него! Сега той се обърна към ханджията, който се беше върнал, откачи от пояса си торбичките за барут и патрони, напълни ги и мушна ръката си под сиво-бялата ловна риза.

— Винету ще даде на мъжа с червеникавите коси червеникав метал!

Уинкли пое тежкото парче метал и го заразглежда с нескривано възхищение.

— Злато, самородно лъскаво злато! Има четиридесет долара като нищо! Откъде го имаш, индианецо?

— Pshaw!

Той изговори тази дума, като вдигна презрително рамене, а в следващия миг вече беше изчезнал от стаята. Ханджията изгледа останалите със зяпнала уста.

— Слушайте, джентълмени, този червенокож мошеник има, изглежда, повече злато от всички нас, взети заедно. Никой още не ми е плащал барута така добре, както той. Би си струвало труда човек да тръгне подир него някой път. А че има още злато у себе си и е скрил нейде наблизо коня си, е толкова сигурно, че като хванете дръжката на ножа си, ще изтеглите острието.

— Да, но не те съветвам — отвърна Дик Хамърдъл, който се готвеше за тръгване. — Винету, апачът, е човек, който няма да позволи да му отнемат и най-малката дреболия. Да ли има злато, или не, е все едно, важното е, че никой не може да му го вземе!

И Пит Холбърс преметна през рамо своята райфъл, като забеляза:

— Трябва да тръгваме, Дик, да тръгваме колкото може по-бързо. Този индианец е всезнаещ и трябва да е прав за това, което каза; да ги вземат дяволите тези кучета, огелаласите. Ами тези мъже какво ще правят? А?

При тези думи той посочи двамата непознати.

— Казах им да тръгват с нас и това е! — отвърна дебелият и се обърна към чернобрадия: — Ако искаш да видиш Дедли-гън, тогава трябва вече да тръгваме, мастър Мертенс. Името ти ми се струва немско, а?

Запитаният се надигна, за да се присъедини към траперите заедно с другаря си.

— Да, аз и спътникът ми сме немци по рождение.