Капитан Кайман

— Хайде, грийнхорн, казвай „три“, за да ти отговоря! — заповяда му той подигравателно.

— По дяволите, мастър, пуснете ме да стана, това съвсем не беше сериозно. Нямаше да стрелям!

— Лесно е да се каже след това. Нямало да стреля! Значи разигравате си театър със стария трапер, наричан от хората Дик Хамърдъл? Смешно! Но все едно дали щеше да стреляш, или не, момчето ми. Вдигна карабината срещу един уестман и с това си заслужи стоманата според закона на саваната. Сега аз ще броя: едно… две…

Събореният човек направи отчаяно, но напразно усилие да се освободи. След това се помоли:

— Не ме убивайте, мастър, предводителят ви ми е чичо! Траперът прибра ножа си, но не пусна противника си.

— Нашият кърнъл?… Твой чичо?… Разправяй ги на когото си щеш, но аз ще поразмисля, преди да ти повярвам!

— Така е. Едва ли ще ви благодари, като разбере какво сте ми сторили.

— Тъй! Хм! Е, дали си му племенник, или не, е все едно; щях само малко да те погъделичкам, за да ти дам добър урок. Ножът ми никога няма да застраши живота на един грийнхорн, не си заслужава. Ставай!

Той се изправи и се върна до масата, на която беше хвърлил преди това карабината си. Взе я и започна да зарежда отново простреляната цев. Лицето му бе грейнало от любов и загриженост, с които извършваше тази работа, а малките му светнали очички бяха отправени с такъв израз към старото пушкало, че не оставаше никакво съмнение в голямата му любов към това оръжие.

— Да, не може лесно да се намери пушка като тази! — обади се ханджията, който беше проследил сцената с непоклатимо душевно спокойствие, като малко се интересуваше от дима, изпълнил помещението.

— И аз така мисля, старий brandythinner — каза Хамърдъл самодоволно. — Винаги ми е служила добре, щом ми е трябвало.

В този момент вратата се отвори безшумно и въпреки че седящите до прозореца не бяха забелязали да се приближава някой, в помещението влезе с котешки стъпки един човек, като от пръв поглед се виждаше, че е индианец, въпреки траперските му дрехи.

Облеклото му беше чисто и явно добре поддържано — нещо, което е рядкост за хората от неговата раса. Както връхната му дреха, така и панталоните бяха изработени най-грижливо от меката щавена кожа на малко бизонче, като по шевовете бяха украсени с ресни. Жените на индианците са големи майстори в изработването на такива дрехи. Мокасините му бяха от еленова кожа и не в обикновената форма на цяла обувка, а представляваха кожени парчета, увиващи се около крака, което придава на тези мокасини по-голяма здравина и ги прави още по-удобни. Не носеше шапка, но вместо нея на главата му бе събрана гъстата му, дълга и черна коса в своеобразна прическа, която приличаше на тюрбан. Синът на дивите простори беше отказал да носи на гордо вдигнатата си глава всякаква шапка.

След като тъмните му остри очи бяха огледали гордо цялата компания, той се отправи към масата, на която бе седнал Дик. Беше си избрал най-неподходящия човек, защото Дик му кресна все още ядосан:

— Какво търсиш при мене, червена муцуно? Тази маса е моя. Потърси си друга!

— Червенокожият мъж е уморен, неговият бял брат ще му разреши да си отпочине! — отговори индианецът с мек глас.

— Дали е уморен, или не, е все едно. Не ми е приятна червената ти кожа!

— Не съм виновен. Великият дух ми я е дал.

— Откъде си я взел е все едно, махай се, не мога да те търпя! Индианецът свали карабината от рамото си, опря приклада й на пода, скръсти ръце върху отвора на цевта и попита със сериозен глас:

— Моят бял брат ли е господар на тази къща?

— Това не те интересува.

— Имаш право: не ме интересува, но и тебе не те интересува, затова червенокожият мъж може да седне, както и белият.

Той седна на масата. В думите му имаше някаква настойчивост, която не можеше да не направи впечатление на намусения трапер. Сега той вече го остави на мира.

Ханджията се приближи и запита индианеца:

— Какво търсиш в къщата ми?

— Дай ми хляб и вода! — каза той.

— Имаш ли пари?

— Ако ти дойдеш в моя вигвам и ме помолиш за храна, аз няма да ти взема пари. Имам злато и сребро.

Очите на ханджията светнаха. Индианец, който има злато и сребро, е добре дошъл навсякъде, където се продава гибелната Огнена вода. Ето защо той веднага изчезна и скоро се върна с огромен глинен съд, пълен с бренди, който постави пред госта си заедно с поръчания хляб.

— Белият човек се лъже, не съм му искал такава вода! Ханджията го изгледа изненадано. Не беше срещал досега индианец, който да беше успял да устои на миризмата на алкохола.

— А каква вода искаш?

— Червенокожите мъже пият само водата, която идва от земята.

— Тогава си върви откъдето си дошъл. Аз съм тук, за да печеля пари, а не за да разнасям вода! Плащай си хляба и се омитай!

— Твоят червенокож брат ще плати и ще си отиде, но не и преди да си му продал онова, от което има нужда.

— Какво искаш още?

— Нали имаш магазин, където продаваш разни стоки?

-Да.

— Тогава ми дай тютюн, барут, патрони и кибрит.

— Тютюн ще получиш, но патрони и барут не продавам на индианци.

— Защо?

— Защото не ви се полагат.

— Но се полагат на белите ти братя?

— Така ми се струва.