Читаем Капитан Кайман полностью

Двамата немци не бяха свикнали на продължителна езда и видимо се бяха уморили. Те последваха подканата моментално. Конете бяха вързани с ласата за колчетата, които всеки уестман носи у себе си; след като вечеряха скромно и постовете бяха разпределени, хората налягаха в меката трева.

На сутринта продължиха пътя си. Двамата трапери бяха мълчаливи хора, които не обичаха да приказват повече, отколкото беше необходимо. Сега не се намираха в сигурната странноприемница, където можеха да си разказват безгрижно различни истории, а бяха в саваната, където трябва да внимаваш всеки момент и да се оглеждаш грижливо, още повече че донесената от Винету новина бе напълно достатъчна, за да затвори устата и на по-приказливи хора. Така Мертенс трябваше да преглъща въпросите си, които постоянно напираха у него

през целия ден, а когато се накани да ги зададе вечерта, след като спряха да лагеруват, двамата трапери отказаха да разговарят. Той се зави недоволен в одеялото си и заспа.

Продължиха да яздят така няколко дни през прерията, почти без да разговарят, но и без да намаляват бързината си, докато на петия ден привечер Хамърдъл, който яздеше начело, спря внезапно коня си и в следващия миг вече бе клекнал в тревата, за да огледа земята с най-голямо внимание. След малко извика:

— Have care, Пит Холбърс, ако оттук не е минал конник съвсем наскоро, можеш да ме изядеш. Слез и ела насам!

Холбърс стъпи с левия си крак на земята, прехвърли след това десния през гърба на дебелия си жребец и се наведе, за да огледа следата.

— Щом ти така мислиш, Дик — промърмори той одобрително, — тогава и аз мисля, че е бил индианец.

— Все едно е дали е бил индианец, или не, но конят на някой бял оставя по-други следи от тези тук. Качвай се пак на коня и остави всичко друго на мене!

Той продължи да следва отпечатъците от конски копита пешком, а опитната и умна кобила се помъкна бавно след него без подкана. След неколкостотин крачки той спря и се обърна назад.

— Слизай отново, старий Куне, и ми кажи кой е яздил пред нас!

Той посочи с показалеца си към земята. Холбърс се наведе, подложи мястото на щателен оглед и отвърна:

— Ако ти, Дик, смяташ, че е бил апачът, тогава имаш право. На мокасините си имаше същите ресни като тези тук, останали на този кактус. Подобни ресни, изрязани в зигзаг, не съм виждал у никой индианец; обикновено ги изрязват в права линия. Слизал е тук, за да разгледа нещо, и тогава бодлите са откъснали няколко ресни. Мисля че… behold, Дик, погледни надясно! Чии ли крака са оставили тази диря?

— Кълна се в брадата тиq Пит, това е бил някой scoundrel, някакъв индианец, който се е приближил отстрани и тук е завил. Какво ще кажеш ти?

— Хм! Апачът има страшно остър поглед; вероятно е забелязал следите на този човек отдавна и един господ знае вече колко време се мотаме по тези следи, без да ги забележим.

— Дали сме ги забелязали, или не, е все едно. Достатъчно е, че ги намерихме. Но един индианец никога не се скита самичък из саваната. Сигурно нейде наблизо е бил оставил крантата си, а надалече от нея се крие цял отряд стрелци с лъкове, които кроят някоя дяволщина. Нека се поогледаме, може би ще забележим нещичко, за което ще можем да се заловим!

Той огледа внимателно хоризонта и поклати недоволно глава.

— Слушай, Мертенс, окачил си отстрани тази черупка. Защо не я отвориш? Да не би да си пъхнал вътре някаква птичка, която може да излети?

Мертенс отвори калъфа, извади далекогледа и го подаде на трапера, като се наведе от коня. Хамърдъл го нагласи, вдигна го пред очите си и започна отново огледа си. След кратко време смръщи вежди и като примига хитро, каза:

— Ето ти далекогледа, Пит Холбърс. Погледни и ми кажи каква е онази права дълга линия, която се простира през целия северен хоризонт от изток на запад?

Холбърс последва подканата. После свали далекогледа и дълго време почесваше замислено дългия си и остър нос.

— Дик, ако мислиш, че това е насипът с линиите за железницата, която ще отива до Калифорния, тогава не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Глупав ли? Дик Хамърдъл и глупав! Негоднико, така ще те погъделичкам с ножа си между ребрата, че дългият ти дъх ще се източи през приказливата ти уста като прогнило корабно въже! Дик Хамърдъл и глупав! Чувал ли е някой подобно нещо? Впрочем, все едно е дали е глупав, или не, но ако някой се опита да го мине, нека внимава да не си направи погрешно сметката. А какво общо имат всъщност релсите и червенокожият, който се е промъкнал оттук, ха кажи де. Пит Холбърс, букет от всички възможни видове човешка мъдрост?

— Хм, кога ще мине влакът, Дик?

— Не знам точно, но мисля, че трябва да мине още днес.

— Тогава сигурно намеренията на червенокожите са свързани с него.

— Имаш право, старий Куне! Но от коя страна ще се зададе, оттам или отсам?

— Ще трябва да отидеш до Омаха или до Шайен, за да разбереш. На дрехата ми няма залепено разписанието на влаковете!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза