Капитан Кайман

— Позна, старий Куне! Но хайде, да не подплашим мустанга, защото си имаме по-важна работа. Дали ще срещнем влака, или не, е все едно, но трябва да го предупредим, а колкото по-надалеч сторим това, толкова по-добре! Червенокожите подлеци не бива да забележат светлините му, нито спирането му, нито провала на плановете си!

Трета глава Дедли-гън

Отново продължиха напред. Последната дневна светлина бързо изчезна и не мина много повече от половин час, когато тъмнината се спусна над обширната прерия и звездите слабо заблещукаха. Малко лунна светлина би била сега добре дошла за ездачите, но тъй като по-късно щеше да затрудни приближаването им към индианците, те бяха доволни, че по това време не се забелязваше ни следа от магическата светлина на нощното светило.

При силната и пронизваща светлина на американските локомотиви можеше да се забележи приближаването им в тази равнинна местност много отдалече. Следователно трябваше да изминат разстояние, по-голямо от разстоянието, на което можеше да се види тя. Ето защо Дик Хамърдъл пришпори кобилата си и останалите го последваха безмълвно.

Най-после той спря и скочи от седлото. Тримата му спътници също слязоха.

— Тъй! — обади се той. — Мисля, че тази преднина ни е достатъчна. Завържете животните и съберете малко суха трева, за да можем да дадем знак на влака!

Последваха нареждането му и скоро събраха купчина суха трева, която можеше да бъде запалена много лесно с помощта на малко посипан барут.

Налягаха на одеялата си и се заслушаха в тишината на нощта, като не откъсваха поглед от посоката, откъдето очакваха появяването на влака. Двамата немци сигурно разбираха много добре какво щеше да става, ала бяха още твърде неопитни в начина на живот на Дивия запад, за да си позволят да нарушат царящото мълчание. Ето защо само гледаха какво правят двамата ловци. Наоколо не се долавяше никакъв звук освен шума, причиняван от пасящите коне; само от време на време се разнасяше тихото, скърцащо шумолене от крилата на излитащите на лов твърдокрили бръмбари. Минутите течаха все по-мъчително.

И ето най-сетне много далеч се показа светлина, отначало едва забележима, но все по-бързо нарастваща.

— Пит Холбърс, какво ще кажеш за онази светулка пред нас, а? — попита Хамърдъл.

— Хм, същото, което вече си помислил и ти, Дик Хамърдъл!

— Това вероятно е най-умното мнение, което си имал през целия си живот, старий Куне! Дали е локомотивът, или не, е все едно, сигурно е обаче, че моментът за действие ще настъпи скоро. Хайнрих Мертенс, когато влакът наближи, ще крещиш колкото можеш по-силно, а и ти също, Петер Волф -проклето и мизерно име, може просто да ти разчекне устата! Викайте и вдигайте шум на воля! Останалото е наша работа.

Той взе малко трева, сви от нея дълъг и дебел факел, като го посипа с барут. После извади револвера си от пояса.

Сега наближаването на влака можеше да се забележи и по нарастващия шум, който се засили толкова, че наподобяваше далечния тътен на гръмотевици.

— Пит Холбърс, разпери безкрайно дългите си ръце, разтвори километричните си устни и реви колкото можеш по-силно, старий Куне! Влакът пристига! — извика Хамърдъл, като същевременно погледна загрижено към конете. Те пръхтяха, удряха земята с копита и дърпаха ремъците, с които бяха вързани за колчетата, защото това необикновено явление ги плашеше.

— Петер Волф — по дяволите това чепато име, — внимавай, да не ни избягат животните! Това няма да ти попречи пак да крещиш.

Решителният миг беше дошъл. Влакът наближаваше стремително, като хвърляше пред себе си ослепителен конусообразен сноп светлина. Хамърдъл доближи револвера до факела и натисна спусъка. Барутът пламна веднага и подпали изсъхналата трева. Ловецът започна да размахва силно факела, докато се разгоря добре, и се затича към влака, осветен целия от колебливата светлина на пламъците.

Машинистът положително бе забелязал моментално този сигнал през предпазното стъкло, защото веднага след размахването на факела се разнесоха няколко къси, бързо повтарящи се изсвирвания; почти едновременно с това спирачките влязоха в действие, колелата заскърцаха и застенаха, а дългата редица на вагоните прелетя покрай четиримата мъже с оглушителен грохот. Те се затичаха след влака, чиято скорост видимо намаляваше.

Ето че най-сетне той спря. Дебелият Хамърдъл премина бързо покрай вагоните към локомотива, без да обърне никакво внимание на навеждащите се от прозорците железничари. Малко преди това беше грабнал набързо едно одеяло от земята и сега предвидливо го хвърли върху фара на машината и извика силно:

— Изгасете светлините, затъмнете влака!

Светлините изчезнаха веднага. Служителите във влаковете на Пасифика са хора с голямо присъствие на духа. Те предположиха, че този вик си има своята основателна причина, и се подчиниха моментално.

’Sdeath! — извика един глас от локомотива. — Човече, защо закриваш светлините? Кой си и какво означава този огън?

— Кой съм и кой не съм, е все едно, сър — отвърна предпазливият трапер, — пред нас има индианци и ми се струва, че са разместили релсите!