Капитан Кайман

— Проклятие, пак ли?! Човече, как ще ви се отблагодарим?!

Някой скочи на земята, стисна ръката на Дик и нареди да отворят вагоните.

За една минута ловците бяха наобиколени от тълпа любопитни хора и се учудиха на значителния брой пътници, които слязоха от купетата, за да се осведомят относно причината за спирането на влака.

Хамърдъл разказа накратко всичко и предизвика не малко възбуждение.

— За съвсем кратко време това е третият път — каза инженерът, — за трети път се осмеляват да нападнат и ограбят влака, и то на едно и също място, и все същите проклети огелаласи, това най-сатанинско племе на сиусите, чиято враждебност и диващина могат да им се избият от главите само с някой добре прицелен куршум. Но днес са си направили погрешно сметката и ще им платим цялата сума накуп! Сигурно са си мислили, че както обикновено във влака пътуват само пет-шест човека заедно с голямо количество стоки. За щастие сега превозваме неколкостотин работници за строежа на мостове и тунели горе в планините, а почти всички от тези храбри хора имат оръжие, така че цялата работа няма да е никак трудна и ще ни достави само известно удоволствие.

Той се качи пак в локомотива, за да изпусне излишната пара, която заизлиза през винтилите с шумно свистене и бързо обви машината в бял облак. После скочи отново на земята, за да огледа хората, които имаше на разположение. Обърна се към Дик:

— Човече, кажи ми най-напред как ти е името! Трябва да знам на кого дължим това щастливо предупреждение.

— Името ми е Хамърдъл, сър, Дик Хамърдъл и така ще си остане до края на живота ми!

— Добре! А този другият?

— Все едно е как се казва, но понеже случайно си има име, няма никому да навреди, ако ви го кажа. Нарича се Пит Холбърс, сър, и е юначага, на когото може да се разчита.

— А другите двама — този тук и онзи при конете?

— Тези двама мъже са от Джърмани, отвъд океана, сър, и се казват Хайнрих Мертенс — Хари би звучало далеч по-добре — … и… отвратително проклето име — Петер Волф! Хич и не изговаряй тези две думи, сър, защото ще си счупиш врата!

— Well! — засмя се инженерът. — Не всеки език е толкова чувствителен като вашия, мастър Хамърдъл!

— Хамърдъл ли? Дик Хамърдъл? — извика дълбок и силен глас и един човек се провря между стоящите наоколо хора.

— Welcome, старий Куне! Мислех си, че ще те срещна едва в нашия „hide-spot“, a ето че се сблъсквам тук с тебе! Каква работа те е изкарала навън?

— Какво ме е изкарало навън, кърнъл, е все едно, но си купих малко барут, олово и тютюн. Дългият Пит ме придружи до мастър Уинкли, нали го знаеш, кърнъл, ирландеца, и оттам доведохме двамина от Джърмани, които много искат да видят Дедли-гън, тоест тебе.

— Дедли-гън! — извика машинистът, като пристъпи към непознатия. — Наистина ли това сте вие, сър?

— Така ме наричат! — прозвуча краткият и прост отговор. Този човек беше среден на ръст, но фигурата му беше извънредно широкоплещеста. Носеше обикновеното облекло на траперите. Стоящите наоколо хора се поотдръпнаха малко назад, когато името му беше произнесено.

— Good-lack, сър, тогава между нас е тъкмо човекът, от когото имаме нужда. Искате ли да поемете ръководенето на цялата работа?

— Защо не, ако всички джентълмени са съгласни? Наоколо се разнесе всеобщ възглас на одобрение. Спокойно можеше да се повери командването на този известен ловец, който така неочаквано се беше озовал сред пътниците. Много рядко го беше виждал някой друг човек освен неговите собствени хора, които беше събрал около себе си.

— Естествено, че ще са съгласни. И така, вземете необходимите мерки колкото може по-бързо! Нямаме време за губене, а и не бива да караме дълго да ни чакат червенокожите господа — каза инженерът.

— Well, сър, нека само преди това да си кажем няколко думи с този човек! Дик Хамърдъл, кой от нашето скривалище е още при вас?

— Никой, кърнъл! Другите са си у дома или са горе в планините.

— Но с вас трябва да има още някой, Дик; така, както ви познавам, едва ли сте хукнали насам, без да оставите при червенокожите някой съгледвач.

— Как съм хукнал е все едно, но ако мислиш Дик Хамърдъл за толкова глупав, че да не помисли за съгледвач, много си се излъгал в него, кърнъл! Там оставихме един, от когото няма по-добър, а именно Винету, апача. Той ни срещна долу при ирландеца и ни предупреди. После проследи дирята на огелаласите и едва преди малко се присъедини отново към нас.

— Винету, апачът ли? — попита машинистът, докато из тълпата преминаха възгласи на задоволство. — Heigh-day, брей, че срещи имаме днес! Този човек самичък струва колкото една ловна група и ако бъде на наша страна, така ще изпратим червенокожите подлеци, че дълго ще има да ни помнят! Къде е той сега?

— Дали е, или не е, остава все едно, сър, но той се е скрил съвсем близо до индианците от лявата страна на насипа. Сигурно нищо не се е променило, иначе щеше да дойде тук да ни съобщи.