Читаем Капитан Кайман полностью

Изненадани от неочакваното нападение, червенокожите изгубиха самообладание. Тъй като враговете им бяха пред и зад тях, оставаше им само един изход — да бягат. Отново проехтя силният глас на Мато-си и веднага след това всички индианци изчезнаха. Бяха се нахвърляли по земята между нападателите и се опитваха да се измъкнат, като пълзяха между тях.

— Хора, на земята и вземете ножовете си в ръка! — прогърмя гласът на Дедли-гън и той се затича към изоставения от индианците лагер. Предполагаше, че са събрали достатъчно количество различен горивен материал, за да имат необходимата светлина, в случай че планът им успее. И не се беше излъгал. Имаше натрупани няколко големи купчини суха трева и клони. Запали ги с помощта на барута. Нощта отстъпи пред пламъците и на светлината той видя голямо количество оставени копия и одеяла. Те бяха добре дошли за поддържане на огъня. Той предостави тази грижа на неколцина притичали работници и се върна на мястото, където нощната атака се беше разбила в множество ужасяващи единоборства.

Групата на железопътните работници се състоеше по понятни причини най-вече от хора, чиито сили бяха изпитани в житейските бури, ала едва ли някой от тях можеше по-продължително време да устои на начина на воюване на индианците, които можеха при светлината на огъня сега да огледат положението и да забележат, че по численост са напълно равностойни на противниците си. Там, където нямаше неколцина работници срещу един индианец, той със сигурност излизаше победител, така че полесражението постепенно се покриваше с все повече жертви, паднали под мощните удари на томахока.

Само трима от белите притежаваха това оръжие: Дедли-гън, Дик Хамърдъл и Пит Холбърс и скоро се оказа, че при еднакви оръжия в повечето случаи преимуществото беше на страната на по-издръжливите и духовно по-развитите бели.

Сред тълпата индианци се сражаваше Дедли-гън. По осветеното му от колебливата светлина на огъня лице се четеше онова изражение на удоволствие от битката, съществуването на което често се отрича от изтънчените хора, но независимо от това си остава доказана истина. Със светкавични удари на томахока си той се бранеше срещу непрекъснато връхлитащите го индианци, Вече някои от противниците му лежаха в краката му с пръснати черепи.

Настрани от него се виждаха двамина сражаващи се, чийто вид бе доста смешен: въпреки разликата в ръста си, те се биеха, застанали с гръб един към друг; по този начин двамата своеобразни, но опитни ловци прикриваха взаимно тила си. Това бяха, разбира се, Дик Хамърдъл и Пит Холбърс. Ниският Дик, който в своите дрехи правеше всекиму впечатление на неловък човек, показваше наистина котешка пъргавина. В лявата си ръка държеше двуострия си закривен ловджийски нож, а с дясната размахваше тежката бойна секира и се биеше храбро срещу всеки противник. Дългата му връхна дреха, която беше шев до шев и кръпка до кръпка, обезвреждаше напълно всички удари с нож, отправени към него. Високият Пит беше застанал зад гърба му и размахваше дългите си ръце като някой полип, който протяга опасните си пипала, за да докопа плячката си. Тялото му, което, изглежда, се състоеше само от кости и сухожилия, показваше изключителна сила и издръжливост. При него томахокът се спускаше от двойна височина; ръцете му достигаха по-надалеч от ръцете на всеки друг, а огромните му стъпала не се помръдваха от мястото си нито на сантиметър; който се приближеше до него дотолкова, че да може да го спипа, работата му беше спукана. Заради този начин на водене на боя, допрели гръб о гръб, за да се прикриват взаимно, двамата бяха получили прозвището „обърнатите тоустс“. Както е известно, „тоуст“ означава препечена филия, която се намазва с масло и прилепена към друга, прави цял сандвич. Хамърдъл и Холбърс обръщаха един към друг гърбовете си по време на бой, тоест опаката си страна; оттам идваше и името им — „обърнатият сандвич“.

И още двама бели правеха впечатление — двамата немци. Те бяха грабнали томахоките на паднали индианци и ги въртяха с такава лекота и сигурност, като че ли имаха специална подготовка във воденето на бой с това оръжие.

И между работниците имаше достатъчно смелчаци, които създадоха големи затруднения на индианците; червенокожите и без това не обичат да се бият гърди срещу гърди с някого. Вече победата явно клонеше към белите и обръчът около червенокожите се стягаше все повече и повече, обаче откъм прерията се разнесе гръмотевичен тропот, който бързо наближи. Дедли-гън се оказа прав: Мато-си, умният вожд на огелаласите, бе оставил сред саваната значителен брой от воините си, които долетяха на конете си със свежи сили и моментално битката взе друг обрат. Сега дотичаха и вече избягалите индианци, окуражени от видимия обрат, и така нападението на ловците и работниците се превърна в отбрана, която с всяка изминала минута изглеждаше все повече обречена на неуспех.

— Обратно зад насипа! — заповяда Дедли-гън, проправи си път с няколко мощни удара и така даде личен пример за изпълнение на собственото си нареждане.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза