Капитан Кайман

— Дошли сте отвъд океана от Германия, а? Така ми казаха.

— Да — отвърна Мертенс.

— Какво търсите в прериите?

— Чичо, и още ме питаш? — гласеше отговорът на немски. Дедли-гън отстъпи крачка назад.

— Чичо ли? Нямам никакъв роднина с името Мертенс — заяви той учудено.

— Това е вярно! Но така се нарекох, защото не знаех дали ще ти е приятно да чуеш името Тиме. Касае се за пари, за много пари, както беше писал ти. В такъв случай човек трябва да е предпазлив и затова приех друго име.

— Тиме… Възможно ли е това да си ти, Хайнрих?!

— Не само е възможно, ами и действително, чичо. Ето и писмото ти, в което пишеш, че трябва да дойда. Другите книжа можеш да прегледаш и утре!

Той бръкна под дрехата си, измъкна грижливо запазен лист хартия и му го подаде. Старият ловец хвърли поглед на редовете при все още силната светлина на огъня, после притисна Мертенс до гърдите си, като извика:

— Истина е! Боже, благослови очите ми да имат възможността да погледнат един мой близък човек! Как е баща ти? Защо не ми писа? Нали му изпратих адреса в Омаха?

— Да, но в същото писмо ти описа и целия път нагоре по Арканзас до форт Гибсън, до къщата на ирландеца Уинкли и още по-нагоре на запад до мястото, където си на лагер за по-продължително време заедно с група от твоите уестмани. Тъй като си помислихме, че можеш да напуснеш това място, решихме, че е най-добре самият аз да тръгна на път и да ти предам писмото на баща ми. Утре рано, щом се съмне, ще ти го дам. Не си ме виждал, откакто си в Америка, и едва ли можеш сега да ме разпознаеш, но затова пък аз познавам толкоз по-добре твоята доброта, с която по-рано помагаше на родителите ми, а сега пък покани мене да дойда при теб.

— Well! Радвам се, че така скоро си последвал поканата ми. Намерих злато в планините Бигхорн и исках да ви го дам, понеже не ми трябва. Но изпращането му е много несигурна работа и точно затова пожелах да дойдеш лично при мен. Това, което искам да ти дам, е цяло богатство за вас и се надявам да ви донесе щастие. Но ти не си сам. Кой е спътникът ти?

— И той е немец. Казва се Петер Волф и имаше голямо желание да дойде в Дивия запад. Затова тръгнахме заедно.

— Добре! Ще говорим и по-нататък за нашите работи, скъпи Хайнрих. Но сега нямаме време за това. Нали виждаш, че и другаде имат нужда от мен.

Именно в този момент се разнесе гласът на машиниста, който подканяше хората да тръгват; неочакваният престой бе довел до голяма загуба на време, която трябваше да бъде наваксана.

Мъртвите и ранените бели бяха качени във вагоните, а разхвърляните оръжия бяха събрани. Пътниците благодариха сърдечно на спасителите си и тъй като релсите бяха вече поправени, влакът можеше да продължи пътуването си. Останалите гледаха подир него, докато светлините му изчезнаха в далечината.

Сега трябваше да се реши въпросът, дали да останат да лагеруват през нощта на същото място, или не. Можеше да се очаква, че разпръснатите огелаласи ще се съберат и ще се върнат на мястото на битката. Това беше опасно и ето защо решиха да тръгнат на път и да пренощуват на някое по-отдалечено място, където нямаше опасност от нападение на индианците. Дедли-гън яхна един от заловените коне и всички потеглиха.

Докато старият трапер беше разговарял с „племенника“ си, Хамърдъл стоеше наблизо и чу почти всичко. Сега, когато мястото на нападението беше вече далеч зад гърба на ездачите, той издебна един момент, когато племенникът не беше близо до чичо си, насочи кобилата си към коня на Дедли-гън и му каза, като предвидливо сниши гласа си:

— Ако не ми се сърдиш, искам да ти кажа нещо, сър.

— Да се сърдя ли? Я не говори такива глупости! Какво има?

— Нещо, което сигурно ще вземеш за глупост, сър. Касае се до двамата мъже, които твърдят, че са от Германия.

— Ами и наистина са оттам!

— Дали са оттам, или не са, е все едно, но ми се струва, че не са оттам!

— Глупости! Племенникът ми е немец! Поне това трябва да знам.

— Е, да, но ако наистина е твоят племенник, сър!

— Нима се съмняваш?

— Хмм! Познаваш ли си племенника?

— Не можах да го разпозная, защото, когато го видях за последен път, беше още малко момче.

— Струва ми се, че сега изобщо не си видял него. Немското ти име е Тиме. Защо той не е запазил това име, а се нарича другояче?

— От предпазливост, защото той…

— Знам, знам! — прекъсна го дебелият. — Нали чух каква причина изнамери, но тази причина ми се струва малко несъстоятелна. Я ми кажи той капитан ли е?

-Не.

— Но другият се обърна към него така!

— Тъй ли? Какви ги разправяш!

— Наистина, нарече го капитане, чух го съвсем ясно, дори и с двете си уши. Говореха на френски.

— На френски ли? — попита Дедли-гън учудено. — Това вече наистина ме озадачава!

— Дали те озадачава, или не, е все едно, но мен отначало не ме озадачи. След като чух обаче, че става въпрос за златото ти, тогава у мен се породиха съмнения. Защото другият каза, че се нарича Петер Волф — ужасно име, което може да ти изкълчи езика, — а пред Хайнрих Мертенс спомена, че се казвал Марк Летрие.

— С това име ли се нарече?