Капитан Кайман

— Да. Чух го тъкмо когато минавах покрай тях; успях да разбера думите му, въпреки че говореше на френски. Отначало не им обърнах внимание, защото бързах да взема скалпа на един червенокож; по-късно обаче се сетих отново за тях и ми се видяха подозрителни. Говори ли този Мертенс немски език хубаво и чисто?

" Наистина има някакъв чужд акцент, но вероятно само така ми се струва. Не мога вече съвсем точно да преценявам такива неща, защото изминаха много години, откакто съм напуснал Германия.

— Дали си я напуснал, или не, е все едно, но ти казвам, че цялата работа не ми харесва. Като наш предводител те наричаме кърнъл, полковник, въпреки че не притежаваш този военен чин. А защо наричат този Мертенс капитан? Дали е предводител на някакви хора? Кои и какви са те? Едва ли ще са честни хора! Пази се, кърнъл, и не ми се сърди за предупреждението, което правя само от добри чувства!

— И през ум не ми минава да ти се сърдя, макар и да знам, че се лъжеш. Въпреки това ще си отварям очите и ушите. Обещавам ти!

— Well! Иска ми се да се лъжа! Но тъй като не познаваш племенника си лично и се касае за твърде голяма сума, не е излишно човек поне да е предпазлив.

— Обаче той доказа, че е моят племенник.

— С писмото, което ти показа ли?

— Да. А утре ще ми даде и други писма.

— Това не доказва още нищо, защото писмата са могли да попаднат в ръцете му по незаконен път.

— Нима веднага трябва да си мислим най-лошото?

— Дали ще си мислим, или не, е все едно. Аз обаче нямам доверие на тези хора, а ако ти им вярваш, тогава аз ще ги наблюдавам още по-внимателно.

Те прекратиха разговора си, защото в този момент Мертенс отново се присъедини към Дедли-гън. Хамърдъл се отдръпна от тях и приближи коня си до дългия Пит Холбърс, при когото се чувстваше винаги най-добре.

Приблизително два часа след като бяха тръгнали от железопътните релси, те стигнаха до едно място, което беше много подходящо за лагеруване. Имаше трева за конете и вода за хората и животните, както и доста гъст храсталак, който служеше за прикритие. Тук всички слязоха от седлата. Можеха да се чувстват сигурни на това място, защото наистина не беше съвсем тъмно, но не беше и достатъчно светло, за да могат да открият дирите на белите до тук.

Мертенс не беше имал повече възможност да говори насаме с Волф. Сега, когато се канеха да спят, двамата легнаха малко по-настрани от другите, нещо, което, както им се струваше, никому не направи впечатление. Когато помислиха, че останалите са вече заспали, Мертенс пошепна на другаря си:

— Всичко мина чудесно. Дедли-гън ме счита за племенника си. Само веднъж да пипнем златото! Тогава потегляме за Сан Франциско, където би трябвало да се намира сега нашият „L’Horrible“! Ще си върнем пак хубавия кораб и отново ще предприемем някои пиратски набези. Ха, ако този кърнъл знаеше как великолепно ми се удаде да отърва от богатството му неговия брат, бижутера, предрешен като виконт Дьо Бре-тини! И ако знаеше само как племенникът му ми падна в ръцете в Ню Йорк — тъкмо навреме, когато Клерон, тази сатанинска жена, изчезна с парите ни. Но и тя пак ще ми падне в ръцете! Е, и старият трапер не ми изглежда лоша плячка. Ще трябва да ни върне онова, което ни взе мис Адмирал. А надявам се да бъде и повече!

— Сигурно! В качеството си на „мил племенник“ сам чу от Дедли-гън какво голямо количество злато е събрал с хората си в планините Бигхорн. Голям късмет беше, че се натъкна на истинския племенник! Обаче направи голяма грешка, капитане!

— Каква?

— Не го пречука.

— Наистина, проявих тогава слабост, но той беше толкова искрен и доверчив. Отговори на всички, ама на всички мои въпроси и с такава готовност ми даде сведения за семейните си отношения, които ми бяха така необходими, ако исках да се заловя с тази работа! И ето на, проявих тази слабост, като задигнах парите и документите му, без да го убия.

— Ако бях на твое място, щях да го обезвредя.

— Той и така е безвреден. — Сигурно те е последвал!

— Не е. Новак е в тази страна, няма никакви познати и което е най-важното, няма никакви пари, нито един-едничък цент! Той е по-безпомощен и по-изоставен и от някое сираче и нито може да ме преследва, нито ще може да ни навреди по някакъв начин. Важното беше, че двамата сме на една възраст и че Дедли-гън никога не ме е виждал. Той наистина мисли… я слушай! Трябва да има някой човек зад нас в храстите!

Двамата напрегнаха слуха си и след известно време доловиха тихо шумолене, което се отдалечаваше от тях.

— Дявол да го вземе! Подслушвали са ни! — прошепна Мертенс на другаря си.

— Така изглежда — отвърна другият също така тихо. — Кой ли е бил?

— Или самият Дедли-гън, или някой от другите. Но ще разбера кой е бил тук.

— По какъв начин?

— Ще се промъкна към Дедли-гън. Ако го няма на мястото му, значи е бил той.

— А ако е бил някой друг?

— Тогава той ще отиде при Дедли-гън, за да му разкаже какво е чул. И в двата случая ще разбера каквото искам да знам. Мътните го взели! Ако тези типове ни заподозрат! Лежи спокойно тук и чакай да се върна!