Капитан Кайман

— Знам, знам! Няма да ми избягате и ще си платите, но сега няма да взема парите ви, по-късно може. Сама ще ви напомня за тях. Но нима се отказахте от пътуването към Запада?

— Не… но…

-Но?

— Ех, майко Дод, ако можех да посетя чичо си в Далечния запад, с мизерията ми щеше да се свърши. Но не мога…

— Защо да не можете, а?

— Защото пътят струва много пари.

— Колко ще ви трябват всичко на всичко?

— Петдесет долара.

— Мастър Тиме, имате ли вече достатъчно сили, за да предприемете това пътуване? Това е най-важното.

— Имам.

— Well, сър, тогава ще имате тези пари от мене, и то още тази вечер!

— Майко Дод! Не ви разказах всичко само за да…

— Знам, сър, знам! Познавам миналото ви и вас самия много добре. Но провидението не изоставя хората, които се мъчат с пот на челото да постигнат нещо. Запомнете това! А сега пийте си бирата, аз ще се поогледам в големия салон!

Тя се върна в предното помещение, и то тъкмо навреме, за да забележи влизането на един човек, при рида на който цялото й лице засия.

Той имаше висока, широкоплещеста и изключително здрава фигура. На остриганата си глава носеше шапка с огромна периферия, която се спускаше назад ниско над врата му, докато пред лицето му една част от нея беше отрязана. Тялото му бе облечено в късо, широко, безформено палто, чиито ръкави едва достигаха малко под лактите и най-напред откриваха част от добросъвестно изпраните ръкави на ризата му, а после и загорелите му от слънцето ръце, които приличаха на лапите на някое допотопно животно. Краката му бяха обути в широки панталони от тънък плат, под които се виждаха чифт ботуши. Изглежда, че кожата за тяхната изработка бе взета от гърба на някой слон. С тази стара шапка, жабешки зеленото палто и жълтите панталони този човек приличаше на участник в някой маскен-бал, който беше сбъркал пътя на връщане от танцовия салон. Той закрачи между масите и столовете с широко разтворени крака, като че ли се намираше в силно разклащана от вълните лодка.

— Майко Дод! — извика той, като протегна ръце към гостилничарката. — Halte-la, hegh-day, ей, хора, пуснете ме да мина! Good evening, майко Дод, ето ме пак тук! Как си мон бижу?

— Питър! Наистина, това е Питър Полтър, който ми…

— Разбира се, че е Петер Полтер от Лангендорф, бивш флотски сержант от военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, а после кормчия на бързоходния кораб на Съединените щати „Swallow“, и сега… хелоу, майко Дод, ела да те притисна до сърцето си и да те целуна.

Той я хвана, притегли я до себе си и звучно я целуна, нещо, което тя изтърпя напълно спокойно.

— Все си си старият Питър! Винаги с добре изпънати платна и…

— И жаден, жаден! Донеси ми няколко глътки от моето питие, защото, преди да започна да ти разказвам, трябва да си измия люка.

Той влезе в задната стая и едва сега гостилничарката забеляза, че не беше дошъл сам. Подир него вървеше млад човек и че беше джентълмен, това можеше да се види и от един километър, всъщност бе доста странно, че старият морски вълк се беше появил в такава компания.

Майка Дод отново се разшета. Донесе бързо исканата напитка заедно с три чаши и ги сложи на масата.

— Едната е за мен — поясни тя. — От само себе си се разбира, че ще пия с моя скъп гост за „добре дошъл“.

— Естествено, скъпа моя фрегато! Но, слушай, първо трябва да постъпя джентълменски и да ти представя този мастър Тресков, който ми е ужасно добър приятел!

Тя направи най-хубавия кникс, на който беше способна, а Питър продължи:

— Срещнахме се при моя брат, който беше хвърлил котва при някакъв бижутер Тиме. Но…

— Тиме? И бижутер? Нима е възможно?

— Какво да е възможно? — намеси се Тресков за първи път в разговора.

— Ами, господине, виждате ли онзи млад човек? — Майка Дод се наведе към Тресков и тихо продължи: — Много добро момче е, но му се е случило нещастие. Баща му имал голям магазин отвъд океана, но са го убили и ограбили. Малко преди това бил изпратил момчето си на път за Америка; един брат на стария живеел в Запада като трапер и бил намерил много злато. Тъй като и сам не знаел какво да го прави, решил да го подари на брат си, когото подпомагал вече няколко пъти. Всичко това ми разказа самият Тиме.

— Ходил ли е вече при чичо си?

— Не, още не е. Наскоро след като дошъл в Америка, научил за смъртта на баща си от двама съотечественици, които току-що били пристигнали от Германия. Доверил им се, като им разказал цялата си история, а те му се отблагодарили, като го пребили и му задигнали документите и последните пари. Сега оздравя и вече… но, мешърс, може би сами ще му се представите да поговорите. Изглежда сте били вече в неговата родина…

Тресков се надигна веднага и се приближи към масата, на която седеше младият Тиме.

— Извинете ме, господине — заговори му той на немски, -че си разрешавам да ви безпокоя!

— Какво желаете? — попита го Тиме, като също стана от стола.

— Нищо друго, освен вашата компания. Ще имате ли добрината да седнете при нас?

— На какви обстоятелства дължа удоволствието от тази покана?