Капитан Кайман

— Мога да ти кажа, майко Дод, щом си любопитна като корабен фенер — обади се Петер Полтер. — Научих го от моряците, когато бях кормчия на „Swallow“. Ако беше вървял по добри пътища, много далече можеше да отиде този капитан Кайман! Но както мис Адмирал е била като малка цяла дива котка, и той като момче е бил вече невъздържан и лукав като лисица. Морето отрано е станало негова стихия — още на петнадесет години го е познавал по-добре, отколкото някои опитни офицери от военния флот. И в него се е вселил дяволът, който не го оставял да тръгне по добър път. Вършил глупост след глупост и хората го търпели само до едно време — докато прекали. Въпреки че бил несравним като моряк, изгонвали го най-позорно. Дълго време се скитал от един борд на друг, и то винаги по кораби със съмнителна репутация. Така се запознал с мис Адмирал. Баща й бил умрял наскоро и тя наследила от него сума пари. Двамата разбрали скоро, че си подхождат чудесно, и решили заедно да купят кораб, да търгуват с „абанос“ и между другото да прибират всичко, каквото им се предложи. Сатаната им изпречил на пътя „L’Horrible“, който след това си спечелил толкова страшна слава. Гешефтите им се разраснали и се превърнали бързо в доходна търговия. На първо време пиратският кораб имал двама капитани, защото мис Адмирал се считала за равноправна на своя съдружник в това разбойничество. Но постепенно той я поставил в подчинено положение: тя все пак разбирала, че я превъзхожда, понеже бил завършил моряшко училище, и се задоволила да бъде негов помощник. Гневът си от това понижение, както тя го наричала, изливала върху главите на подчинените си, за които била цяло чудовище. Този опашат сатана властвал над цялата палуба и който се осмелявал да не изпълни някоя нейна заповед, бил веднага пребиван и изхвърлян в морето. Един стар моряк от „Swallow“ твърдеше, че бил дори на работа известно време на „L’Horrible“. Стотици пъти ни е разказвал за нея и той положително знае истината.

— И тъкмо тези тримата: мис Адмирал, капитан Кайман и Отровния Марк не са били заловени тогава! — каза Тресков замислено. — Тази мис обича да ходи преоблечена като мъж! Все пак е непонятно… Би могло и да е вярно, но това са въпреки всичко само предположения. Мистър Тиме, ние ви прекъснахме, моля, продължете разказа си!

— С удоволствие. И така, присъединих се, нищо неподозиращ, към моите мними съотечественици и им разказах за планираното пътуване до моя чичо. Доверчиво разказах на Мертенс за всички мои семейни работи и…

— Извинете — прекъсна го полицаят, — може ли да научим някои подробности за тези семейни отношения?

— Разбира се! Вие дори трябва да научите всичко. Баща ми не винаги е бил заможен човек, както през последните години преди убийството му. Той произхожда от много бедни родители, които са могли да издържат двамата си сина само докато са учили. Баща ми станал златар, защото това го влечало, а брат му се посветил на лесничейството, като получил и място за лесничей, после дошли размирни времена в Европа}, които накарали не един човек да избяга отвъд океана. Чичо ми също бил подхванат от този водовъртеж, изгубил работата и родината си и изчезнал. Едва след няколко години могъл да рискува и да ни се обади. Беше отишъл в Америка и като отличен стрелец се присъединил към една група ловци на животни с ценна кожа. Каквото припечелваше с труд, го изпращаше на родителите си, а когато умряха, започна да го праща на брат си, който имаше голяма полза от тези суми в търговията си.

Получавахме все по-големи суми, а писмата му ни обясняваха подробностите. Беше се запознал с един индиански вожд на име Инчу-чуна и по този начин…

— Инчу-чуна ли? — извика Петер Полтер. — Гръм и мълния, хиляди дяволи, това е вождът на апачите, когото видях при Дедли-гън, когато бях опънал платна към Дивия запад, за да поогледам малко прериите, за които бях чувал толкова много преди това!

— Дедли-гън? — попита Тиме изненадан. — Познавате ли го?

— Дали го познавам! Разбира се! И него, и Дик Хамърдъл, и Пит Холбърс, и Бен Кънинг, и всички, които са в онзи hide-spot, където се чувстват като моряка в койката си!

— Каква среща! Дедли-гън, това име са дали на моя чичо заради смъртоносната сигурност на изстрела от карабината му.

— На вашия чичо ли? Cheer up, млади момко, я ми подайте десетте си пръста. Трябва малко да ги постисна! Майко Дод, донеси още няколко глътки от тази кафява вода, защото Петер Полтер трябва да пие, когато се радва!

— Какво искахте да кажете преди малко с думата „hide-spot“?

— Това е един вид скривалище, което са си избрали старите трапери, за да не ги изпохапят червенокожите, но едно скривалище ви казвам, където можеш да си лежиш така спокойно, като че ли се намираш в лоното Авраамово.

— А знаете ли къде се намира?

— Хм, малко сложна работа! Такъв път не може да се опише, но ако завъртиш кормилото както трябва и поемеш по верния курс, ще можеш да хвърлиш котва в скривалището.