Капитан Кайман

— Струва ми се, да! Така лесно не могат да го пречукат индианците, а и тези, дето са с него, умеят да пазят и себе си, и него. Дик Хамърдъл беше тук неотдавна. И дългият Пит беше с него. После си тръгнаха и ми се струва, че са се натъкнали на червенокожи. Както разправят, огелаласите нападнали влака, но получили порядъчно количество олово и стомана от Дедли-гън и Винету.

— Винету ли? А може ли да видим и ние апача?

— Сигурно — кимна ирландецът, — беше дори тук и така ме сграбчи за гърлото, че за малко щях да се удуша.

— Alas, old friend, сигурно си плавал напреки на курса му!

— Нещо такова! Не го познавах и не исках да му продам муниции, но дяволски криво си бях направил сметката. А искате ли да видите Бен Кънинг?

— Бен Кънинг? Тук на борда ли е?

— Струва ми се, да! Само че отиде за малко из гората и остави коня си зад къщата.

— Lack-a-day, добре се нареждат нещата! А накъде е опънал платната, към Дедли-гън или идва оттам?

— Към него, към него! Бил е известно време долу край Мисури, където има роднини, и сега пак се кани да се изкачи към планините.

— А кога ще вдига котва?

— Какво? Абе я говори като всички свестни хора! Кой може да разбере ужасните ти дрънканици?

— Глупак си ти, цял dull-man, какъвто не можеш намери по света, и такъв ще си останеш! Кога ще тръгва оттук, исках да река.

— Не мога да ти кажа, но няма да кисне цяла вечност при мен.

— Свалил ли е седлото на коня си?

-Не.

— Тогава може би още днес ще хване веслата, а и ние с него! Ханджията, изглежда, наистина хранеше много приятелски чувства към този странен чудак, защото иначе беше мълчалив и въздържан човек и може би от години не се беше впускал в такъв продължителен разговор.

В този момент Тресков реши да зададе въпрос и като бръкна в джоба си, извади една фотография.

— Ще ми кажете ли, дали неотдавна не са наминавали край вас двама души, двама немци, които са се казвали Хайнрих Мертенс и Петер Волф?

— Хайнрих Мертенс и Петер Волф ли? Хм, ще изгълтам всичките си запаси от барут, прахан и огниво, ако това не бяха двамата грийнхорни, тръгнали към Дедли-гън!

— Как изглеждаха?

— Зелени, много зелени, човече, повече не мога да ти кажа. Единият от тях — мисля, че беше Хайнрих Мертенс — ни направи удоволствието да заплаши дебелия Хамърдъл с пушката си за врабчета. Здравата си изпати. Струва ми се, че Дик щеше да му даде да опита няколко сантиметра стомана, ако онзи не беше казал, че е племенник на Дедли-гън.

— Открихме ги! — каза Тресков зарадвано. — А накъде отидоха после двамата?

— Тръгнаха с дългия и дебелия към саваната. Не знам нищо повече.

— Я погледнете тази снимка тук, мастър! Познавате ли този човек?

— Ако това не е Хайнрих Мертенс, можете веднага да ме намажете с катран и да ме овъргаляте в перушина!

След това обаче той направи крачка назад, като че ли ненадейно му бе хрумнала някаква мисъл, и запита с резервиран тон:

— Сър, да не би да търсите този човек?

— Защо?

— Хм! Никой уестман не носи такова изображение в джоба си, а вие изглеждате… изглеждате така фин и излъскан, че… че…

— Е, какво че?

— Че бих искал да ви дам един добър съвет!- поправи той започнатото изречение.

— Какъв съвет?

— Онова, което става при мене, не ме засяга, щом никой не нарушава неприкосновеността на дома ми. Никого не питам и никому не отговарям. На вас ви дадох обяснения, защото пристигнахте с Питър Полтър, иначе нямаше да научите от мен нищо. Но не показвайте вече никому тази снимка и недейте пита за никого, преди да сте били по-дълго време из саваната, преди да сте позаприличали на човек от саваната, иначе… иначе…

— Иначе какво?

— Иначе може някой да ви вземе дори за полицай, за някой детектив, а това често е твърде лошо. Уестманът не се нуждае от полиция, той сам съди онзи, който трябва да бъде осъден, а ако някой се намеси, му показва извития си нож!

Тресков се канеше да му отвърне, когато вратата се отвори и влезе един човек. Петер Полтер скочи веднага щом го видя и се развика:

— Бен Кънинг, стари скитнико, наистина ли си ти? Ела насам и си пийни! Спомням си много добре, че гърлото ти има дяволски голямо отвърстие!

Влезлият беше дребно и слабичко човече, по чието тяло, изглежда, нямаше и половин килограм месо. Той загледа моряка учудено, при което дребното му личице се покри със стотици бръчки и бръчици от неговата усмивка.

— Бен Кънинг? Скитник? Пиене… голямо отвърстие? Хи-хи-хи-хи, къде ли само съм виждал този юначага, струва ми се толкова познат!

— Къде си ме виждал ли? Тук, разбира се, че тук! Понапрегни малко мозъчето си!

— Тук ли? Хм! Не мога така бързо да си спомня. Твърде често съм бил тука и с толкова различни хора, че не мога така бързо да си спомня за някой от цялата тълпа. А как звучи името ти, а?

— Дявол да го вземе, този малчуган седеше до мен тук при мастър Уинкли и така пи, че два дни след това не можа да си помръдне малкото пръстче, а сега ме пита как звучало името ми! А на всичко отгоре бях с него в планините, където ние с Дедли…

— Стоп, приятелю! Хи-хи-хи-хи, сега вече те познах! — прекъсна го дребният човечец. — Не се ли казваш Питър Фолтер, или Молтер, или Волтер, или…