Капитан Кайман

— Полтер, Петер Полтер, кормчия на бързоходния кораб на Съединените щати „Swallow“, ако обичаш да си отбележиш! После станах тука за малко уестман и съм…

— Знам, знам! Беше заедно с нас и накрая за малко щеше да ме умориш от пиене. Хи-хи-хи-хи, ама имаш гърло, каквото още не съм виждал, и можеш да пиеш като… като… самия стар Татко Мисисипи. Ами къде беше след това и накъде си тръгнал сега?

— Малко пообиколих света, а сега се каня пак да намина към вас, ако нямаш нищо против.

— Към нас ли? А защо?

— Ето тези джентълмени имат нещо да говорят с вашия капитан или полковник. Ще го намерим ли у дома?

— Мисля, че да. Кога тръгвате оттук?

— Веднага щом е възможно. Ще дойдеш ли с нас, а?

— Нямам нищо против, но да не ме накарате да чакам.

— Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре и за нас. Яж и пий, стара кримка такава, и нека тръгваме!

Пътят, избран от тях, беше абсолютно същият, по който потеглиха Дик Хамърдъл и спътниците му преди няколко дни. Естествено, че следите им вече не можеха да бъдат забелязани.

Петер Полтер, кормчията, вече беше яздил из тези места, само че не можеше точно да си спомни пътя. Обаче Бен Кънинг се оказа толкова по-добър и незаменим водач. Дребното човече, което изглеждаше толкова слабовато, показа сега такава проницателност, издръжливост, пъргавина и такова чувство за ориентиране, че спечели пълното доверие на всички.

Бързаха колкото беше възможно, но Тиме и Тресков не бяха особено добри ездачи, а пък дакотският жребец създаваше толкова много работа на кормчията, че той бе непрекъснато в лошо настроение. Продължиха пътуването си няколко дни, след което стигнаха до железопътната линия, където се бе провело нападението над огелаласите. Беше рано сутринта, когато Бен Кънинг спря внезапно коня си и се загледа съсредоточено в далечината.

— Погледнете, мешърс — извика той, като посочи с ръка напред, — погледнете първо там, във въздуха, а после и към земята. Горе летят гробарите а долу, близо до релсите, седят койоти. Някой е получил последния удар с нож или последния куршум. Елате, нека се огледаме!

Четиримата ездачи подкараха конете си в тръс и достигнаха мястото на сражението. Труповете на убитите лежаха все още там, където бяха паднали; тук-там костите бяха обелени от лешоядите и койотите. Влаковете бяха преминавали покрай това място, без пътниците да бяха обърнали някакво внимание на случилото се. Бен Кънинг огледа педантично всички подробности.

— Lack-a-day — обади се той най-сетне, — тук е имало страхотна битка. Виждате ли релсите? Поправяни са. Червенокожите са искали да нападнат влака, но белите са им попречили. Били са от племето на огелаласите — личи си от татуировката. А тези разцепени черепи — такива удари може да нанася само Дедли-гън, нашият кърнъл. Дик Хамърдъл и Пит Холбърс също са били тук. Ето къде са стояли, както обикновено обърнали гръб един на друг. Личи си от отпечатъците на стъпалата им, които са се врязали дълбоко в почвата. Там са горели огньовете, а отсреща са били вързани за колчета конете на индианците — виждате ли дупките в земята? А тук, елате, оттук продължават следите на белите. Да ги последваме!

След два часа те стигнаха действително до лагера на белите, където Бен Кънинг се огледа внимателно. Внезапно той извика:

— Погледнете, двама са избягали и са ги преследвали! Той водеше коня след себе си и следваше дирята, оставена при бягството на Мертенс и Волф; тя се бе отпечатала толкова дълбоко в земята, че и сега все още можеше да се различи.

— Хелоу, ето къде е бил краят на цялата работа, тук конете им са били съборени с ласа и egad, мешърс, били са двама бели, но не са ги преследвали червенокожи, а трима бели и един индианец. Хи-хи-хи-хи, струва ми се, че познавам отпечатъците от стъпалата им. Нека първата срещната гризли ми смачка мозъчната черупка, ако това не е бил нашият кърнъл с Дик Хамърдъл и Пит Холбърс и… и… наистина, това не е бил никой друг, а Винету, апачът!

Останалите не можеха да се начудят на проницателността и сигурността, с които дребният ловец правеше изводи от обърканите и вече не на едно място изтрити следи.

— Двама бели ли са били преследвани? — попита Тресков нетърпеливо.

— Двама бели, сър, това е сигурно, защото стъпките им тук, където са стояли, са с пръстите настрани, докато индианците ходят с прибрани навътре пръсти. Ей там назад са лагерували. Струва ми се, че на утрото двамата са били вързани на конете си, защото оттук-нататък животните са вървели две по две. Победителите са водили конете на двамата за юздите.

Въпреки че мълчаливите предположения на Тресков бяха твърде близко до истината, той и никой от останалите не можеха напълно да си обяснят станалото. Бяха изказани най-различни предположения, докато Бен Кънинг сложи край на това напразно мъдруване:

— Тръгнали са в посока към скривалището, но съм готов да се обзаложа, че индианците са се събрали и ги преследват. Мешърс, най-добре ще е да продължим по следите!

Тримата се съгласиха и подкараха бодро конете си след дребния ловец.

Едва бе изминал половин час, когато той извика: