Капитан Кайман

— И през ум не ми минава такова нещо! Не мога да приема никакъв подарък, дори това да е животът ми, от човек, който напада братята си от засада и после ги продава на враговете им; не мога да приема нищо от човек, който се представя за мой племенник, а после ни напада! Мастър, ти си подлец, запомни това!

— Дръж си езика зад зъбите, иначе ще го изрежа с ножа си, преди да съм те предал на червенокожите!

— Докажи, че си по-добър, отколкото те мисля! Върни ни оръжията и нека се бием, ако имаш смелост — трима срещу тридесет!

— Не е необходимо, мастър, и без борба ще ви светим маслото. А що се касае до думата „подлец“ и кому тя приляга, няма да спорим сега! И така, накратко: приемаш ли предложението ми, или не?

-Не!

— А другите двама?

— Хм — обади се Дик Хамърдъл, като присви презрително малките си очички, — дали го приемаме, или не, е все едно, но нищо хубаво не те чака, повярвай ми. Ако ръцете ми бяха свободни, а юмрукът ми стискаше карабината, тогава дяволите щяха да те вземат! Или си на друго мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

— Дик, ако ти мислиш, че трябва да го вземат — отвърна дългият, — то аз нямам абсолютно нищо против!

— Well done — отвърна онзи долу с гневни пламъчета в очите, — тогава нека червенокожите ви набучат на кол и ви пекат колкото си искат!

Белият седна при индианците, за да им съобщи резултата от преговорите.

Междувременно под закрилата на папратовите листа се бе състоял тих, но много развълнуван разговор.

— Значи онзи, който говори сега, е вашият кърнъл? — обърна се Тиме към Бен Кънинг.

— Да, сър, твоят чичо, ако е вярно онова, което ми разказа.

— Той е, можеш да ми вярваш. Прилича така много на баща ми, че не остава място за съмнение. А сега, когато го срещам най-сетне, той е загубен! Няма ли начин да го спасим, Бен?

— Слушай, сър, ако си мислиш, че ще изоставя моя кърнъл в беда, тогава значи не ме познаваш. Мешърс, мога ли да разчитам на вас?

Останалите кимнаха безмълвно. Обаче Петер Полтер се обади:

— Да не мръдна оттук и да умра от глад като останки от стар кораб, ако не пипна онзи подлец, дето говори долу с Дедли-гън, и не го направя на каша! Но, мистър детектив, я извади онази фотография от торбата си! Има достатъчно светлина от огъня, за да й хвърля един поглед! Нека на място ме обърнат с кила нагоре, ако физиономията му не прилича на снимката!

— Нямам нужда от фотографията, Петер. Той е. Веднага го познах — отвърна Тресков. — Я огледайте внимателно негодниците, господин Тиме, не са ли Мертенс и Летрие?

— Те са! Всяко съмнение е изключено. Така близо сме до целта, но ще ни се измъкнат!

— Не бързай, сър! — отговори Кънинг. — Дедли-гън чу сигнала ми и знае, че наблизо има кой да му помогне. Само да са му свободни ръцете и ще видиш какво ги очаква тези гадове!

Зад тях се разнесе тихо шумолене. Гъвкавата фигура на апача се появи.

— Винету чу щуреца и разпозна лицето на Бен, приятелят на неговия бял брат. Винету ще се промъкне в падината и ще освободи приятелите си от ремъците. Нека след това моите братя се спуснат бързо в долчинката и се нахвърлят върху белите и огелаласите, а после да последват Дедли-гън към вигвама му!

Както се беше появил Винету, така и изчезна. Четиримата мъже наблюдаваха внимателно неприятелския лагер и бяха готови всеки миг да започнат нападението.

В този момент Мертенс стана отново, а заедно с него наставаха и всички бели и червенокожи. Но преди да беше изрекъл и дума, една тъмна фигура изскочи измежду близките шубраци и се озова светкавично при пленниците. Това беше Винету.

Три движения с ножа — и ръцете им бяха свободни; отгоре се разнесоха четири изстрела и после още четири. Дедли-гън нямаше време да наблюдава по-нататъшното развитие на събитията. Той изтръгна томахока от най-близко застаналия до него индианец и се втурна между смаяните си неприятели.

— Come on, удряй, удряй! — разнесе се гласът му, докато Винету поваляше край него огелаласите като тръстики.

— Пит Холбърс, старий Куне, виждаш ли онзи юначага, който ми отмъкна карабината? — извика Дик Хамърдъл триумфиращо. — Ела, трябва да си я взема-

Двамата неразделни приятели започнаха да си проправят път напред, докато дебелият успя отново да си възвърне своята любима цепеница. Петер Полтер, кормчията, беше връхлетял като лавина върху изплашените противници. Искаше да изпълни обещанието си. Сграбчи предводителя им с мечите си лапи за врата и бедрото, вдигна го високо във въздуха и го запокити на земята със страшна сила.

— Bounce, готово! Сега по-нататък, хора, удряйте, сечете, мушкайте, стреляйте по тях, изхвърлете ги зад борда, та да се удавят, сплескайте ги на пита, ура — ура!