Капитан Кайман

— Не знам, кептън, но корабът зад нас не е някое бостънско корито, а малък бърз ветроход. Ако беше по-голям, трябваше да го виждаме по-ясно на това разстояние. A „Swallow“ също е малък и бърз платноход.

— Well, ще видим! — отсече лейтенантът и след като освободи моряка, се отправи към кормилото с далекогледа в ръка.

— Платно на хоризонта, нали? — попита кормчията.

— Да. Зад нас.

— Не бихте ли желали да скъсим малко ветрилата.

— Не е необходимо — отвърна лейтенантът, като погледна през далекогледа. — Това е един изключителен ветроход- Ще ни настигне и без да скъсяваме ветрилата!

— Ха, сър, не ми се вярва!

— Така е — прозвуча отговорът, в който си личеше наранената моряшка гордост, — Напредва много мощно Ето, виж, преди три минути можеше да се забележи само от марса, а сега се забелязва и от палубата.

— Да се отклоня ли малко от вятъра?

— Не, искам да видя колко време ще му е необходимо, за да се изравни с нас. Ако е американец, ще се радвам, но ако е някой друг, по-скоро бих му пожелал да върви по дяволите, отколкото да плава с такъв кораб!

Не мина много време и вече можеше да се видят с невъоръжено око върховете на мачтите, а после и стройният корпус на чуждия кораб.

— Това е бързоходен ветроход с такелажа на шхуна — обади се кормчията, — тримачтова шхуна, също като нашия „L’Horrible“.

— Йес. Великолепен кораб, по дяволите! Виж как се носи, гонен от вятъра, опънал всичките си ветрила! Човекът, който заповядва на палубата му, изглежда, няма основание да се страхува от малко повече вятър. Сега подготвя дори ветрилата на брамса, така че шхуната ще повдигне кърмата си и ще затанцува почти само на носовата част!

— Голям юначага, сър. Но ако неочаквано се появи насрещен вятър, шхуната ще легне в морето и ако се лъжа, да не съм кормчия и да не ми е името Перкинс! Малко рисковано борави с ветрилата.

— Не. Не виждаш ли, че скъсяващите въжета не са вързани здраво, а са само закрепени? При неочакван обрат на вятъра само ги отпускат и толкоз!

— Сега вдига флага си. Наистина, американец е! Виждате ли звездите и ивиците? Буквално гълта разстоянието и след пет минути ще се изравни с нас.

— Да, гълта разстоянието, това е точният израз за такава скорост. My god, ама този храбрец наистина има от всяка страна по шест оръдейни отвърстия, въртящо се оръдие на бронираната кула на носа, а е сигурно, че има и нещо подобно на кърмата. Можеш ли да различиш вече името му?

— Още не, но ако не се лъжа, това е „Swallow“. Веднъж се качих на палубата му в Хоубоукън и огледах внимателно целия му такелаж, всяко въже, шкот и скрипец.

— Кой беше капитан по онова време?

— Забравил съм му името, сър. Беше стар, почти негоден вече за плаване морски вълк с червеникавокафяв нос, който издаваше джина и брендито. Но добре познавах кормчията — казваше се Питър Полтър, беше дошъл от Джърмани, отвъд океана, беше пътувал много и човек можеше да му се довери. Не виждате ли вече името му с далекогледа?

— Да, това е „Swallow“. Промени курса с един или два румба към наветрената страна! Очевидно иска да говори с нас. Той се върна на задната палуба и извика:

— Ей, момчета, заемете се с брасите!

Моряците се затичаха към въжетата.

— Вдигнете флага!

Звездното знаме на Щатите полетя нагоре.

— Започнете лягането на дрейф!

Заповедите му се изпълняваха със съвършена точност.

— Артилериста!

Извиканият моряк пристъпи към оръдието си.

— Свалете ветрилата! Огън!

Платната се смъкнаха и в същото време проехтя изстрелът над морската шир.

— Кормчия, внимание! Ще дрейфуваме!

Кормилото се подчини моментално на заповедта и „L’Horrible“ легна на дрейф с възможния най-малък вятър по рейте си, за да изчака „Swallow“.

И от неговия борд проехтя изстрел. Едва ли не с баснословна бързина „Swallow“ летеше и се приближаваше все повече. Под шприта му бе разперила заострените си позлатени крила синя лястовица, издялана от дърво. Сега не се виждаше на кърмата името на кораба. Попътният бриз бе издул здраво тежките му ветрила. Наклонен настрани, така че краищата на гафелните рейки почти докосваха водата, корабът летеше с такава сигурност и грация, които правеха чест на името му. Сега, когато кливерът му достигна почти на една линия с флага на кърмата на „L’Horrible“, се разнесе гласът на капитана, застанал отпред на палубата на своята шхуна:

— Свали ветрилата!

Веднага платната се отпуснаха, носът на кораба се издигна, той се изправи от наклоненото си положение, заклати се за кратко време насам-натам, след което застана спокойно, гордо и сигурно над укротените вълни.

— Ахой, кой кораб е това? — попита с длани на устата командирът на „L’Horrible“. Той знаеше много добре какъв е този кораб пред него, но трябваше да спази обичайната формалност.

— „Swallow“, лейтенант Уолпоул от Ню Йорк, идваме направо от Ню Орлиънс покрай Кап Хорн. А вие?

— „L’Horrible“, лейтенант Дженър от Бостън, имаме задача да кръстосваме из тези води, сър!

— Радвам се, сър! Имам да ви предам нещо. Да дойда ли при вас с шалупата, или да доближа борда си до вашия?

— Опитайте, лейтенанте, стига да успеете!

— Ха, „Swallow“ се справя и с по-трудни неща.